Тъй като най-после стана ясно, че влакът от юг няма да дойде (Бенц разбра това от разговорите на войниците), щабът отново се събра на съвещание и вероятно реши да състави нов влак. Фелдфебелът с червената лента и няколко войници с натъкнати ножове поведоха двама смъртно изплашени машинисти към маневрения локомотив, който димеше в една от страничните линии. След половин час влакът бе готов и Бенц тръгна към водачите на бунтовниците, за да изпълни намерението си. За най-голяма негова изненада обаче, когато пресичаше изхода на перона, между градината и зданието на станцията, Бенц чу висок тревожен шепот, който викаше на немски:
— Herr Oberleutnant! … Hcrr Obcrleutnant! …
Бенц се обърна. Зад високите метличини на една градинска леха се подаваше широко, червено като рак лице в егерска фуражка.
— Кой сте вие? — попита Бенц строго.
— Гефрайтер Лаугвиц — отговори непознатият. — Елате веднага при нас!
Дали присъствието на германски войници нямаше да усложни положението? В този момент обаче Бенц изпита въодушевление. Зад Лаугвиц стояха още двама въоръжени до зъби германци с каски, с бомби и с натъкнати ножове. Изведнъж Бенц почувствува гранитното сцепление, което през време на войната свързваше всички германци на Балкана. О, те не го бяха забравили, неговите съотечественици!… Лаугвиц обясни развълнувано, че бил изпратен от капитан Хамерщайн с една автомобилна кола и четирима войници. В последния момент някому дошло на ум за германския лекар в П. .който, разбира се, трябвало да се спаси от плен или от изстъпленията на дезертьорите. Най-разумното било да тръгнат по шосето за Х… и оттам да се отправят за София. Самият Хамерщайн заповядал това. Колоната му също се отправила за София, но по-друг път.
— Да, най-разумното! — каза Бенц бързо. — По тоя начин ще изпреварим и бунтовниците.
Тръгнаха към града бързо, почти тичешком, защото нови и заплашителни тълпи от дезертьори прииждаха от всички страни. На хоризонта се виждаше дим от огромни пожари: българите палеха складовете си. Германският автомобил, пазен от останалите двама войници, чакаше на площада пред военния клуб. В зданието на клуба около десетина български офицери мрачно подаваха лицата си зад дулата на картечниците. Те все още мислеха, че бунтът е ограничен и ще дойдат редовни войски. Гледката изобщо на тия офицери, барикадирани срещу собствените си войници, бе крайно потискаща. Те бяха решили да се съпротивяват докрай, ако бъдат нападнати от дезертьорите, и помолиха Бенц за няколко ръчни бомби. По заповед на Бенц Лаугвиц им даде, но неохотно: бомбите можеха да потрябват н на войниците му.
Между това цялото поле бе вече покрито с дезертьори, които на малки групи се отправяха пеш за дефилето. Очевидно влакът не можеше да побере всички. Бенц размисли, че ще бъде много добре, ако автомобилът успее да влезе в дефилето преди потеглянето на влака. Шосето и железопътната линия в теснината вървяха почти успоредно. Бенц си представи момента, в който автомобилът им се изравнява с влака (ако последният ги настигнеше или те се опитаха да го изпреварят), и неприятната размяна на пушечни поздрави, която можеше да последва. Всичко това накара Бенц да седне сам на кормилото и да подкара колата с най-голяма бързина. Настигнаха и отминаха няколко групи. Българите ги обсипаха с ожесточени викове и псувни. Но никой не посмя да стреля. При всеки съмнителен жест, егерите многозначително повдигаха карабините си.
Трябваше на всяка цена да се стигне в София преди дезертьорите . Иначе групата рискуваше неудобството , а търси коя да е германска част всред бъркотията на улични сражения. Че щеше да има улични сражения, мusa Бенц не се съмняваше ни най-малко. Тия няколко хиляди гладни войници заедно с другите, които идеха след тях, разпалвани и ожесточавани от агитатори, се хвърляха към София с всичката разрушителна сила на гнева и отмъщението си. Да, щеше да има сражения!… Това отново изпълни Бенц със суетно трагични мисли. Представи си наивно, че пада убит от някой заблуден куршум. Горчивата сцена прочее, която тъй ярко рисуваше във въображението си, нямаше да се осъществи. По-добре! Нека умре, без да види Елена! Това ще я измъчи повече. О, да, нека умре!…
— По-бавно, Herr Oberleutnant!… — благоразумно го предупреди Лаугвиц.
Бенц се сепна и дойде на себе си. Той бе пуснал колата с лудешка бързина и при някой по-остър завой рискуваше да я обърне в пропастта. Той намали скоростта и се усмихна тъжно на мислите си. Дори най-мрачният трагизъм на въображението е израз и на дълбоко отчаяние.