Най-после автомобилът излезе от дефилето и пред погледа се разстла широката котловина на Х., с пожънати ниви и оризища. Цялото поле бе тъжно и спокойно, като оная септемврийска вечер точно преди една година, когато Бенц видя за първи път Елена. Същото топло и влажно течение, което идваше по долината на Реката от юг, същата посърналост, същото изобилие на меки, разводнени цветове, в които трептеше оная тайнствена печал, която обхваща всичко живо пред прага на смъртта. Само слънцето грееше през мъглата на запад с някаква странна зловещо червеникава светлина.
Дори състоянието на Бенц бе донякъде същото: възбудата, която изпитваше преди малко, стори място на ранно, притъпено спокойствие, в което се превръща ожесточението на ранените след инжекция с морфин.
Защо искаше да бъде по-скоро в София? Да види Елена? И като я види, какво от това? Щеше да я оскърби и може би накара да плаче. Но после? Нямаше ли да си замине? Нямаше ли да потъне завинаги в забравата на спомените си? Какво бе той за нея? Какво повече представляваше в епизодите на живота й от Райхерт и фон Харсфелд, от тия, които щяха да дойдат след него? Не, по-добре бе сега да изчезне от пътя на страстите й — сега, когато гордостта му бе запазена, силите — по-големи и животът — все още пред него! Така ще спести мъките на ревността, така ще остане с гордата самоизмама, че сам пропусна щастието си.
— Сам пропуснах щастието си!…
— Заповядайте? — попита Лаугвиц.
— Нищо.
Гефрайтерът млъкна почтително. Бенц се усмихна, Ето докъде бе стигнал! Говореше на себе си като луд, Но всъщност не бе ли луд? Да остави една жена, красива като ангел, която го обичаше, само защото мислеше, че някога ще му изневери! О, безумно честолюбие! … Дори когато щастието е в ръцете ни, ти убиваш всяка радост. Любовта към една жена не е ли като християнската любов към ближния — пълно отрицание на всяка гордост и готовност да пожертвуваш всичко? Но сигурно не бе — поне в тоя момент, — защото след малко мисълта на Бенц тръгна отново из лабиринта на предишните разсъждения. Да, по-добре бе да не вижда Елена; по-добре бе да живее в мрачния аскетизъм, на който го осъждаше гордостта. Имаше горчиво блаженство дори в жестокостта, с която искаше да умъртви сърцето си…
Бенц се измъчваше от тая борба на противоположни чувства и решения, когато автомобилът влезе в Х… Това, що правеше впечатление в изгледа на града, бе спокойствието му. По масите пред кафенетата хората се шегуваха, разговаряха, пушеха. Миришеше на бира, на печено месо, на плодове, на съхнещ тютюн — успокоителни провинциални миризми на завършен труд и мирна почивка. Моторът на електрическата инсталация почна да бумти и лампите светнаха. Колко безгрижно изглеждаше всичко! А само на сто километра оттук цяла армия отстъпваше в безпорядък, горяха складове, готвеха се революции, деморализираха се полкове, идеха като разрушителна лава, която щеше да се излее върху спокойствието на този мирен град.
Намерението на Бенц бе да се отбият в германското интендантство, ако то изобщо още се намираше тук, и като вземат бензин, да продължат за София. Интендантството бе на мястото си, дори уголемено и разширено с дървени бараки, от които се разнасяше нетърпима воня на овчи кожи. Движението и бъркотията в двора и складовете не учудиха много Бенц. Той научи от подофицера, че предишния ден била получена заповед да се изпратят веднага инвентарът и стоките в София. Около десетина камиона се товареха най-усилено. Разказът на Лаугвиц изплаши ужасно бедния подофицер. Той бе мършав, нервен, разстроен от парични отговорности на интендантски подофицер. Поражението на българите го разстрои още повече, но не толкова поради опасността за фланга на централните сили, колкото за съдбата на овчите кожи. О, тия кожи по никой начин не могли да бъдат натоварени в камионите тая нощ! … По никой начин! И той отчаяно зачупи ръце. След това почерпи всички с вермут и поднесе раздавателната книга, в която Бенц грябваше да се разпише за получения бензин. В момента, когато трябваше да затвори книгата, Бенц забеляза в кочана една квитанция, забоден с топлийка срещу името на лицето, което бе получило преди него бензин.
Бенц прочете името и потрепера от вълнение…
Начинът, по който ораторът на п-ската гара въодушевяваше дезертьорите, а също и трупът на съсечения офицер бяха изкарали Бенцовото въображение да си представи всевъзможни ужаси, едва ли не същите, за които бе слушал да стават в Русия. Но всичко това, Дори собствената му съдба всред хаоса на една свирепа българска революция, не го вълнуваше никак. Ако подофицерът от интендантството в тоя катастрофално тежък момент мислеше само за овчите кожи, които не знаеше как да изпрати в София по липса на камиони, и за отговорностите си, Бенц приличаше на него в това отношение, че по същия смешно-трагичен начин бе погълнат напълно от безутешни разсъждения върху любовта си. Като че съдбата на Германия бе престанала да съществува за него. Той се намираше в онова състояние на пълно безразличие към всичко, що можеше да се случи по-нататък, в което човек запазва разумната си логика, но действува машинално. Дори не му бе дошло на ум за българските офицери, които от най-прост съюзнически дълг трябваше да предупреди за напредването на дезертьорите. Съюзнически дълг! … Струваше му се, че тия думи сега звучаха съвсем фалшиво… Ако българските офицери в тила не знаеха какво ставаше на фронта — толкова по-зле за тях. От целия този съюз, от всичките му договори, съглашения, паради и речи, от всички лъжи и лицемерия сега бе останало само правото на всеки да спасява кожата си, както може. Бенц също бе от тия, които трябваше да спасяват кожата си, но сега почна да мисли внезапно за един български ротмистър в тъмносиня галонирана униформа, който днес бе получил от интендантството срещу подпис и заплащане бензин за автомобила си.