Първата мисъл, която мина през главата на Бенц, бе да потърси веднага ротмистър Петрашев, ако се намираше още тук, и да го предупреди, че към града идват разбунтувани войници. Но може би това бе известно вече на офицерите от гарнизона, а също и на ротмистър Петрашев. Те трябваше да знаят. Те бяха длъжни да знаят. И ако въпреки известията продължаваха да мислят наивно като офицерите в П…. че това, що ставаше, е дребно безредие, нищо не задължаваше Бенц да се явява пред тях с вид на изплашен глупак.
Тия дребнави мисли разколебаха Бенц в решението му да търси ротмистър Петрашев. И все пак той продължаваше да мисли за него или по-точно за брата на тази, която обичаше. Трябваше да му каже какво бе видял на гарата в П… Не от обич към него, а заради сестра му. Бенц си представи още веднъж трупа на убития офицер. Нямаше ли да сполети същата участ и ротмистър Петрашев, ако попаднеше случайно някъде на дезертьорите? Сега вече Бенц реши на всяка цена да го намери и предупреди. Заповяда на войниците да заемат местата си и по негово указание Лаугвиц подкара автомобила към Петрашеви. Бенц искаше да се увери първо дали ротмистър Петрашев не бе в къщи. След това щеше да го потърси във военния клуб. Докато изминаваха улиците, Бенц размишляваше невъзмутимо върху безразсъдната си постъпка. Тя му се струваше безразсъдна, защото в този момент Бенц имаше твърдото убеждение, че предстояха зловещи събития. Дезертьорите можеха да пристигнат на гарата всяка минута. Дори Бенц се питаше защо не идват още.
Влакът им трябва да бе потеглил малко след тръгването на автомобила. Всяко далечно изсвирване на локомотив, всеки шум, който наподобяваше гърмеж, го стрескаше. Възбуден достатъчно от всичко, което бе преживял досега, в главата му се въртяха сцени от улични сражения, представяше си пожари, кипеж на обезумели тълпи и трясък на бомби — цялата мрачна фантастичност на гражданската война, за която имаше представа от книгите и която все пак го оставяше непоколебим в решението му да намери ротмистър Петрашев или щеше да го търси до момента, в който щеше да се увери, че той е в града.
Улицата на Петрашеви изглеждаше усамотена, прашна и глуха, без никаква светлина отвътре. Във вечерния здрач бурените на запустялата градина образуваха тъмни маси, всред които тук-таме се белееха цветовете на есенни рози и карамфили, останали незадушени по чудо всред тоя хаос от дива растителност.
Бенц изгуби надежда, че ротмистър Петрашев е в къщи. Ако ротмистър Петрашев не бе заминал още, автомобилът му трябваше да чака пред пътната врата. Ако пък колата бе на друго място, а той в къщи, трябваше да види поне един осветен прозорец. Нито едното, нито другото. Оставаше да го потърси във военния клуб или казармите, като същевременно предупреди българските офицери за опасността, която ги грозеше. и да се увери напълно, че в къщата нямаше никой Бенц натисна силно пътната врата в очакване да почувствува досадното съпротивление на всяка заключена брава. Но вратата се отвори и в тишината на улицата прокънтя познатото тъжно и пронизително скърцане на резетата й. Вратата бе отключена, но защо? Оставаше да се допусне, че ротмистър Петрашев бе забравил да я заключи, и сигурно Бенц щеше да се задоволи с това обяснение, ако една нова мисъл, бърза ослепителна като мълния, не мина изведнъж през главата му. Тя прониза цялото му същество с почти физическото сътресение на истинска мълния. Следващия миг Бенц хукна към главния вход на къщата с такъв лудешки устрем, щото Лаугвиц и войниците му трябваше да се уверят безусловно, че тази вечер бяха под командата на смахнат офицер. Докато тичаше по плочите на двора и стъпките на ботушите му отекваха в мълчанието на градината, Бенц откри, че нищо не е по-безпомощно тъпо и по-съобразително от любовта, че нищо не замъглява и прояснява разума ни с по-голяма сила от нея според това, дали мислите ни съвпадат, или противоречат на поривите й. Когато Бенц влизаше в града и се заричаше отчаяно да не търси Елена в София, нито на ум не му идваше, че тя можеше да е тук. Сега, когато очакваше изстъпленията на дезертьорите и въображението му рисуваше какви ли не ужаси, единственото, що съзнаваше и желаеше, бе да намери ротмистър Петрашев въпреки рисковете, на които се излагаше с бавенето си в града. Бенц правеше това заради Елена. Любовта го бе довела пред тая къща — любовта, която никаква гордост, никакви заклинания, никаква далечина в пространството и забрава на времето не можеха да унищожат. Сега тя го ръководеше, проясняваше. Тя му даде възможност чрез удивителната си интуиция да произнесе със задушен от вълнение глас думите, които изведнъж запълниха огромната празнота в живота му: „Елена може би е тук!…“