XVI
Да, Елена можеше да бъде тук! Само че това предположение, докато Бенц изкачваше каменните стъпала на главния вход, не бе никаква увереност, не се основаваше на никакво осезаемо доказателство: то бе чисто и просто само страстното му желание да бъдеше наистина тук. Нищо в тоя миг не бе в състояние да завладее волята му по-пълно от вълнението, което го обзе изведнъж при възможността да я види отново.
Но дали Елена бе наистина тук? Единственото основание, което накара Бенц да помисли съвсем произволно това, почиваше върху обстоятелството, че пътната врата бе отключена. Ако това не се дължеше на проста разсеяност от страна на ротмистър Петрашев, трябваше да допусне, че в къщата имаше някой въпреки тъмните прозорци. Някой!… Кой.друг освен Елена и Силви? Бе невероятно да се предположи, че това можеше да бъде Андерсен или някой друг офицер, извоювал си като него правото да има ключове и да нощува сам в къщата, когато пожелае. Дори сега на Бенц се струваше, че това не можеше да бъде и самият ротмистър Петрашев. Да, всички офицери и войници от тила сега трябваше да бъдат събрани за отблъсването на дезертьорите. Бенц си спомни, че когато влизаха в града, не зърна нито един българин в униформа. Наистина, много глупаво бе да мисли, както преди малко, че в тила не знаеха какво ставаше на фронта.
Напрегнат до крайност, Бенц отвори вратата на преддверието. То бе тъмно, но една тясна, бяла ивица от ацетиленова светлина, прозираща зад вратата на стаята, която служеше за библиотека, му подсказа накъде да върви. Бенц тръгна към нея с разтуптяно сърце, със затаен дъх, с внезапна физическа слабост в тялото си. Почти непоколебимата вече увереност, че зад тая врата се намираше Елена, го изпълни с опиянение, подобно на онова, що изпитваше, когато я срещна за първи път. И тъкмо тази възродена радост от съществуването й, от предстоящата близост на личността й го изпълни с тревога. Бенц съзна изведнъж, че нищо не бе по-безнадеждно и хвърлящо в отчаяние от мисълта да се отдели от тази жена, нищо не бе по-слабо и по-неспособно към съпротива от гордостта му.
Бенц открехна вратата, която бе само леко притворена и при отварянето си не издаде никакъв шум. Пламъкът на карбидната лампа блесна в очите му, ослепително ярък, и цялата стая с рафтове и книги, с витрини, под които лъщяха старовремени украшения от сребро и мед, му се стори след тъмнината на коридора като попаднала в лъчите на прожектор. Светлините и сенките бяха много остри. Бенц затвори очите си несъзнателно и ги отвори веднага, за да съзре след малко зад все още ослепяващия пламък на лампата матовото лице на Елена с ореол от черна коса, с нежния овал на формите си, с дълбокия и неотразим живот, който бликаше от него дори когато бе съвсем неподвижно. Сега то бе съвсем неподвижно. Стори му се, че никога Елена не би могла да бъде по-нежна и по-красива, по-внушаваща убеждението, че човек вижда пред себе си въплътен духа на вечната жена с всичката гибелна съблазън на тайните му. Никога, нито дори в дните, когато, чиста като лилия и свежа като утринна роса — крехък зародиш на бъдещи нещастия, — бе съзерцавала от прозореца на стаята си минарета и кипариси, чезнещи в мъглата на заник слънце.
Тя седеше зад бюрото и пишеше писма. Преди влизането на Бенц в стаята обаче шумът от стъпките му в коридора я бе накарал да обърне погледа си към вратата. Цялата предишна съсредоточеност на мисълта й стори място на смайването от внезапната му поява в тоя късен час на пълно бездействие, между вечерята и съня, в който душите на другите хора почиваха, а нейната трябваше да бяга, неспирно преследвана от съвестта. Не бе ли седнала да пише писма, за да прогони призраците на Райхерт, на фон Харсфелд?… И наистина, в черния и меланхоличен блясък на очите й прозираше скритата печал, с която изкупваше опиянението на толкова скоропреходни страсти.