Най-после тя прошепна едно слабо: „Айтел!…“
— Какво търсите тук? — бяха първите думи на Бенц.
— Не зная — каза тя и в гласа й прозвуча убеждението на човек, който дава съвсем точен отговор. Тя все още не се бе съвзела напълно. — А вие? — попита тя.
— Отивах в София.
— Кой ви каза, че съм тук?
— Никой.
Тя се усмихна тайнствено, показвайки върховете на равните си бели зъби. Тая усмивка се стори на Бенц обидна.
— Не мислете, че идвам от прост каприз на чувствата си — каза той сериозно, но без никакво желание да бъде язвителен.
— Не мисля — каза тя. — Такъв каприз би бил по-силен от гордостта ви, която унищожи всичко.
— Всичко? — повтори Бенц неволно.
— Да, у вас.
— А у вас?
— И у мен. Чудно ли ви се вижда?
— Не — каза Бенц мрачно.
Тя остави перодръжката, която държеше в ръцете ги, и затвори една папка с листове за писма. Упоритият и втренчен блясък на очите й потискаше Бенц.
— Казахте, че не сте дошли от прост каприз на чувствата си — произнесе тя след малко.
— Това не ви ли успокои достатъчно? — каза Бенц раздразнено.
— С нищо не сте ме развълнували.
— Искате да подчертаете това?
— Намирам за излишно.
— Откога станахте толкова остроумна?
— От една година.
— Това е, предполагам, защото няма нужда вече да давате ласкаещи отговори на глупавите личности като мен.
Шум от падащи книги го накара да млъкне. Тя се изправи внезапно зад бюрото със зачервено лице, със стиснати устни, с ръце, които бяха вдигнали заплашително папката с листове.
Бенц прие нахално вид на човек, който не очакваше жеста й.
— Хвърлете я — каза той невъзмутимо, — Но ако искате да се уверите, че съм станал вече напълно безполезен за вас, предупреждавам ви, няма да успеете… Обстоятелствата не позволяват.
— Обстоятелствата? — повтори тя озадачено. — Какви обстоятелства?
— Политически и военни.
— Какво искате да кажете?
— Че трябва да заключите къщата и да тръгнете веднага с мен за София.
Тя го погледна неспокойно.
— Боже мой, Айтел!… Говорете като хората!
Бенц се колебаеше дали да й обясни положението, което можеше да я изплаши повече, отколкото трябва, и то главно заради брат й. В края на краищата Бенц реши, че ще бъде принуден да направи това.
— Къде е брат ви? — попита той с внезапна тревога.
— Замина преди малко за София.
— Сам?
— Не, с Андерсен.
— Казаха ли ви защо се връщат?
— Не. Извикаха ги много бързо по телефона. Очевидно ротмистър Петрашев и Андерсен не знаеха нищо за събитията. Инак биха взели Елена със себе си. Бенц се успокои от обстоятелството, че те се бяха отправили за София.
— Защо сте облечен така? — попита тя.
Бенц нямаше много изящен вид: той бе с нож, с револвер, с тежки ботуши, побелели от прах, с коса на пръчки и необръснато лице.
— Защото не идвам от парад. Прието ли е да се сяда у вас?
— Може и да се вечеря.
Върху лицето й се появи усмивка на облекчение. Бенц седна на едно кресло, мъчейки се да спази капризно-шеговития тон, с който говореше досега. Той реши окончателно да й разкрие положението, без да я изплашва, разбира се, много. Седна именно за това. Елена протегна ръката си към бутона на звънеца с намерение да повика Силви.
— Оставете — каза Бенц бързо. — Няма време за вечеря! Не мога да излагам повече войниците…
— Войниците?… — произнесе тя с учудване.
— Да, пред вратата има германски войници.
— Какво търсят тук?
— Чакат ме.
Лицето й отново доби предишния неспокоен израз.
— Айтел!… — извика тя високо. — Искам да знам какво се е случило.
— Фронтът е пробит — каза Бенц най-после.
— Фронтът пробит!… — повтори тя с равнодушен и сякаш неразбиращ глас.
— Да, и към града идват разбунтувани войници.
Бенц описа с няколко думи това, що бе преживял от сутринта, като, разбира се, пропусна благоразумно да спомене за трупа на убития офицер. Елена го слушаше разсеяно. Явно бе, че мисълта й блуждаеше на друго място. Най-после тя като че разбра същността на положението и попита със странен, учуден глас, който засегна Бенц дълбоко: