— И вие се страхувате от разбунтуваните войници?
— Да — каза Бенц гневно, — за вас.
— Мене никак не ме е страх — произнесе тя. Бенц я погледна смаяно.
— Няма ли да дойдете с мене? — попита той с пълното убеждение, че ще трябва да я изнесе насила от къщата.
— Ще остана тук — каза тя.
— Защо?
— Да, защо?!… — повтори тя с глас, в който човек можеше да вложи едновременно цинизъм, кокетство и нежност.
— Питам ви! — настоя Бенц.
— Е, добре — каза тя, — за да останете и вие…
Бенц се почувствува съвършено забъркан. Всичката решителност, с която говореше преди малко, сега се бе превърнала на прах. Елена продължаваше да стои зад бюрото напрегната, зачервена, уплашена от собствените си думи. Изразът на лицето й сковаваше всеки почин у Бенц да се нахвърли върху нея с убедителни доводи. Той съзнаваше пълната невъзможност да се съпротивлява на мисълта, която прочете в очите й. Да, Бенц щеше да остане в къщата! Нямаше никакво съмнение в това!… Той приличаше на безнадеждно загубен човек. Той бе виждал в Камерун един германски ботаник, ухапан от смъртоносна змия, който след няколко часа трябваше да умре. И до последния момент този ботаник прикриваше паниката в душата си с удивително външно самообладание. Сега Бенц приличаше на него. Под неподвижността и мълчанието, с които прие думите й, се криеше предчувствие за неумолима съдба, за ужаса на трайно и неотслабващо страдание. През самотните месеци, прекарани в П…. Бенц бе добил убеждението, че любовта на тая жена и мъките, що причиняваше, са свързани с дълбоката и непроницаема тайна на самия живот.
Докато Бенц разсъждаваше потиснато какво да прани с войниците, тя остави папката, която все още държеше в ръцете си, и тръгна към вратата.
— Къде отивате? — попита Бенц глухо.
— Да ви донеса вермут.
— Останете при мен — каза той умолително. — Не искам вермут.
Тя се подчини и не излезе от стаята.
Внезапно Бенц почувствува мозъка си освободен от всички неописуеми вълнения, които го измъчваха досега. Той седеше с протегнати крака, с отпуснати ръце, с полузатворени очи. И в това положение мекото кресло, карбидната лампа, рафтовете с книги и тъмният блясък на дреболиите зад стъклата на шкафовете му се сториха неизразимо приятни. Той съзна, че нищо не създаваше по-пълно и дълбоко усещане за живот в него, нищо не одухотворяваше по-силно дори мъртвите предмети около него, както присъствието на Елена. Той пожела мислено Елена да седне зад бюрото, на същото място, от което стана преди малко. Искаше да съзерцава под светлината на лампата всичко, що бе тъй ангелско и демонично в лицето й, В тоя миг изразът му бе като символ на вечната й двойнственост, на възвишеното и низкото в страстта й, на всички сили, с които екзалтираше живота на Бенц и заплашваше да го погуби, Тя обаче не се върна при бюрото, а остана изправена зад Бенц и онова, което той почувствува в следващия миг, бе докосването на ръцете й, които обхванаха лицето му и бавно го притеглиха назад. Бенц отпусна главата си, която се опря в еластичната и топла мекота на гърдите й. Няколко секунди той изпитваше неизразимо блаженство. И тогава в момента, когато устните и се докосваха до челото му, безкрайната сладост на прегръдката й се прекъсна от стъпки в коридора, Бенц извърна главата си и погледна Елена. Тя прошепна успокоително:
— Силви.
След малко слугинята се показа зад вратата с мрежа за покупки. Ярката ацетиленова светлина обля лицето й, което бе грубо, мургаво, с много гъсти вежди, с много червени устни, застинало под маската на левантинско спокойствие.
— Няколко войници питат за господина — произнесе тя на френски.
— Да, идвам — каза Бенц трескаво.
Той стана от креслото без друга цел, освен тая да излезе вън и освободи войниците. Той направи това с убеждението на пиян човек, който иска да отстрани стеснителното присъствие на чужди хора. Войниците трябваше да продължат за София. Безспорно!
— Отивате си, значи!, . . — извика Елена с глас, в който Бенц долови гняв и болка. — Но това стои над силите ви, над гордостта и презрението ви към мен… Чувате ли?…
— Боже мой, Елена!… — произнесе той безпомощно. — Как е възможно да мислите, че ви презирам?
Двамата стояха до вратата един срещу друг. Внезапно тя се хвърли върху него и докато всички адски сили на тялото и душата й се мъчеха да откъснат ръката му от дръжката на вратата, гласът й произнасяше думи, които се сториха на Бенц, че идат от дълбините на самата вечност:
— Няма да заминете, нали! Не сега! Не тая нощ, която никога не ще преживеете повторно… Никога, чувате ли, никога!…