Онова, що ужасяваше Бенц, бе странната примиреност, с която мислеше за последиците на постъпката си. Като че някоя зловеща ръка бе скъсала изведнъж всички нишки, които чрез мозъка и сърцето го свързваха с великото агонизиращо тяло на Германия през 1918 година. Ако човек почнеше да рови в миналото на Бенц, едва ли щеше да открие в това минало нещо, което би го накарало да допусне, че трезвият и студен санитарен поручик Бенц ще дезертира някога от армията. Човек щеше да се увери, че животът му е бил винаги суров и разумен, така както бе създаден от строгостта на баща му и възпитанието в германските училища и казарми. Никога Бенц не се бе увличал от мечти, никога не бе очаквал изключителни преживявания. Той бе съвсем обикновен, съвестен германски лекар и с дребните радости на живота можеше да измине по релсите на кариерата си същия жизнен път, който изминаваха толкова други военни лекари. Да, това представляваше Бенц!… Самият той не допускаше за себе си, че можеше да бъде нещо друго. Колко малко познаваше тъмните дълбочини на душата си, скрития механизъм на нашето вътрешно „аз“, който обуславя постъпките ни под измамливата видимост на външен шовинизъм!
Още веднага щом съзна мисълта, че ако искаше да запази Елена, трябваше да остане в България, тая мисъл се превърна у Бенц в решение. Нищо не можеше да го разубеди. Ужасните нощи, които прекара след това, не бяха нощи на борба и колебания, а на кошмарни разсъждения, които затвърдяваха решението му, Бенц знаеше, че жертвува честта и кариерата си, че може да бъде обявен за дезертьор, че никога нямаше да види повече Германия. Знаеше, че щеше да носи дори презрението на майка си: клетата стара жена с бели коси, с тъжно и бледно лице, с вечно траурни дрехи, които не сваляше никога поради смъртта на по-големия брат на Бенц, Венцел, който загина при Скагерак! Ако славната смърт на Венцел бе горчиво утешение на сълзите й, какво можеше да измие позора от Бенцовата постъпка?
Денят, в който последният германски влак заминаваше от София, бе твърде мъчителен за Бенц. Тъй като влакът тръгваше късно вечерта, планът му бе да се качи в него на софийската гара и да слезе незабелязано на първата малка спирка, откъдето щеше да се върне в София. По тоя начин Бенц отклоняваше възможността да забележат веднага отсъствието му. Цялата сутрин той прекара в приготовления. Изтегли от германската банка няколко хиляди марки, които бе спестил в България, и ги размени срещу левове. Осведоми се точно на гарата кога заминаваше влакът и с помощта на един железничар узна часа, в който трябваше да спре на първата следваща спирка. След това намери един шофьор, който срещу щедро капаро се съгласи да го чака с автомобила си в селото при тая спирка. Всичко това Бенц извърши разсъдливо, невъзмутимо, но с усещането на оня тъп ужас, който не изоставя през действията им дори най-закоравелите престъпници.
Към пладне Бенц отиде у Петрашеви. Елена искаше да обядват за последен път заедно. Бенц прие поканата с известно усилие, измъчван от мисълта, че трябваше да крие от нея решението си. Той съзнаваше лудостта на постъпката си и ужаса, който можеше да и причини. Не искаше тя да го разубеждава и моли. Дори в тоя тежък момент, когато жертвуваше честта си, той не искаше да я измъчва и поставя в жестоката невъзможност да избира между брат си и него.