На масата седнаха само двамата — Елена и Бенц. Ротмистър Петрашев все още не можеше да става от леглото си. От време на време Елена поглеждаше Бенц нежно, съчувствено, после се мъчеше да се усмихне и го окуражи. Говореха с дълги паузи за бъдещето. Тя го съветваше да бъде твърд, да понесе раздялата търпеливо, да има вяра в любовта й. Елена вярваше в думите си тъй безразсъдно, както понякога вярваше и Бенц!…
След кафето двамата отидоха в стаята на ротмистър Петрашев. Последният посрещна Бенц по своя обикновен, вежлив, усмихнат начин. Той каза няколко красиви уверения за чувствата, с които оставал изпълнен към германците. Съюзът умрял, но моралните връзки оставали запазени. Надявал се, че Бенц ще си спомня за тях. Щяло да бъде много мило, ако някой път намери време и дойде пак в България. Всичко това бе издекламирано с много непринуден, любезен тон. Докато го слушаше, Бенц мислеше с горчива ирония за твърде голямата му увереност, че най-после един досаден обожател се махаше от пътя на сестра му.
Целия следобед Бенц прекара с Елена в малката едноетажна къща, в която живееше след заминаването на Андерсон и в която след няколко дни трябваше да преживее толкова жестоко сътресение. Споменът от тия последни и тъжни часове от любовта му бе свързан с убеждението, че преди да срещне капитан Лафарж, Елена го обичаше наистина. Той имаше това убеждение, защото през тези часове почувствува вътрешното съзвучие, което се беше установило вече между сърцата им, макар и тъй мимолетно. Близостта на тялото и, тънкото и проникващо благоухание на ориган, думите, които говореше, тъй измамливи и все пак искрени — всичко това заедно с мисълта, че оставаше при нея, изпълваха Бенц с трескава възбуда. Ударите на часовника го накараха да помисли за гарата. Той се изтръгна с усилие от прегръдката й, непрекъсната и сладостна, способна да го задържи завинаги, ако не бе мисълта, че трябваше да направи още една, последна и решителна стъпка към измамата на щастието си.
След половин час Елена и Бенц бяха на гарата. Ниски дъждовни облаци летяха по небето и студените пориви на вятъра гонеха между вагоните кълба от пара и чер дим. От прозорците на третокласните вагони надничаха безцветни егерски лица с лули. Един пресипнал от викане германски офицер обикаляше перона и сърдито даваше последните си нареждания.
Няколко минути преди потеглянето на влака в един момент, когато около тях нямаше никого, Елена за последен път поднесе на Бенц устните си.
XIX
Вагонът с купета от първа и втора класа, запазен за офицерите, бе почти празен и това значително намаляваше вероятността да забележат Бенц, когато щеше да слезе на следващата гара.
След малко обаче при него влезе един подпоручик от въздухоплаването. Той бе тънък, малко прегърбен младеж, с измъчен вид и печални, кафяви очи. Късите и студени отговори, с които Бенц отвърна на опитите му да завърже разговор, го накараха да си излезе. Бенц остана сам.
Трябва да бяха минали около двадесет минути след потеглянето на влака. Дъждът се бе усилил. Зад стъклата на прозорците, оросени от капки, се простираше черна и пуста равнина, из която тук-таме мъждееха светлини. Бенц погледна часовника си. До спирането на влака оставаше около четвърт час. Онова, що съзнаваше с мрачно доволство, бе усещането, че в тоя момент имаше тъй необходимата твърдост да изпълни решението си. И все пак той се бореше мъчително с няколко скъпи и мили образа от Германия, които още правеха усилие да го спасят. Бенц виждаше оловния блясък на Северното море, старата къща в Кил, родителите си… В мисълта му оживяваха спомени за Венцел: представи си лицето му, напрегнато и строго, такова, каквото го видя за последен път една дъждовна вечер, когато заминаваше с подводницата си. И ето че това лице сега изпъкваше пред Бенц с яснотата на халюцинация, под оная тайнствена светлина, която огрява в паметта ни образа на мъртвите. Излязло от забравата на толкова други спомени, то го молеше, заплашваше, проклинаше…
Внезапно Бенц почувствува, че влакът почва да намалява бързината си, и това го накара да потрепери. Излезе в коридора. Летецът, който преди малко бе в купето, стоеше до прозореца. Погледът му бе втренчен в студения мрак зад стъклото. Не виждаше ли призраци като Бенц? Той отиваше на Западния фронт, където неприятелят бе по-многоброен, сраженията — по-яростни. Не мислеше ли за трясъка на картечници, за внезапната тишина на спрелия мотор, за адския ужас на пламъци и чер дим, които обхващат машината?… Да, той сигурно мислеше за всичко това, защото Бенц видя как лицето му бе застинало в тъпата неподвижност у безнадеждно осъдените на смърт. Може би след една седмица там, високо над опустошената земя, той щеше да се превърне в пламтяща ракета, в овъглен труп. И все пак той се връщаше в Германия, той не бе дезертьор!… Няколко секунди Бенц гледаше лицето му потресен, измъчен.