Тъй като дъждът продължаваше да вали и вероятността да дойде някой в такова време бе твърде малка, Бенц отиде в кухнята и си направи чай. Там имаше примус, спирт, захар, кафе, дори няколко кутии с бисквити — всичко това оставено в ред от прилежния ординарец на Андерсен. Двата аспирина, които Бенц , глътна с чая, облекчиха главоболието му. Дори след малко той почувствува известно просветление. Тая къща, както и другата в Х… го караха да забравя гибелния път, из който вървеше. Всеки предмет, свързан с Елена, който тя бе виждала или докосвала, го изпълваше с тайнствено вълнение, като че присъствието й оставяше по тях някаква трайна, материална следа.
Три дни изтекоха в напрегнато очакване на Силви, която сякаш бе забравила напълно къщата. На четвъртия ден сутринта пред пътната врата спря един мъж с нахлупен каскет. Бенц позна веднага слугата на Петрашеви и има достатъчно време да изтича веднага на тавана. В първия миг тревогата потисна разочарованието му, после го обзе същинско отчаяние: не Силви, а слугата идеше да чисти. Бенц го познаваше съвсем малко и по никой начин не искаше да се довери на него. Самата му външност бе несимпатична. Слугата имаше лукаво кръгло лице със сладникава усмивка. Бенц се утеши с предположението, че той бе дошъл да извърши някоя дребна поръчка, но след малко чу шум от разместване на кресла. После го видя през прозорците на тавана как изнесе килимите в задния двор и почна да ги изтупва. Мисълта, че Силви нямаше да дойде, подтисна Бенц извънредно. Стори му се, че затворничеството в къщата ще продължи вечно. Какво трябваше да прави? Изходът бе да потърси сам Елена или Силви, но как? Той проклинаше за лишен път глупавата предпазливост, която му попречи да си купи цивилни дрехи. Основанието му бе, че ако попаднеше случайно в ръцете на французите, по-добре бе да го заловят в униформа, отколкото цивилен. Но ето че сега цивилните дрехи му ставаха тъй необходими!…
Той бе клекнал между едно голямо прашно огледало и няколко сандъка. Докато разглеждаше таванския хаос около себе си, дойде му на ум, че може би в тия сандъци имаше цивилни дрехи. Бенц реши да ги отвори веднага след излизането на слугата. Между това последният най-усърдно се занимаваше с работата си, която продължи до обед. Защо чистеше тъй основно? Дали ротмистър Петрашев, който, макар и ранен, трябва да бе влязъл вече във връзка с френските офицери, не беше отстъпил къщата на някой от тях. Мило съжителство!… Нямаше нищо невероятно в предположението и то накара Бенц да си повтори още веднъж необходимостта да действува веднага. Сега всичките му надежди бяха обърнати към сандъците. Бе твърде възможно да намери в тях ако не цивилни дрехи, поне някоя българска униформа, която можеше да облече. Това преобличане не изглеждаше много безопасно, но какво друго имаше възможност да направи? Важното бе да излезе за половин час от къщата и по телефона от някое кафене или ресторант да се обади на Елена.
Веднага щом слугата излезе, Бенц се залови да отваря сандъците. Това бяха стари, обковани с желязо сандъци, облепени с всевъзможни етикети, които свидетелствуваха за дългото им странствуване в чужбина. С помощта на една ръждясала кавалерийска сабя Бенц изкърти доста трудно ключалките на най-големия от тях. Уви, той бе пълен с книги и портрети!…
Тъй като любопитството към всичко, що бе свързано с живота на Елена не го оставяше дори в тоя момент, Бенц почна да разглежда портретите. Повечето бяха стари семейни снимки, но между тях имаше и такива на Елена, които го развълнуваха. Тия захвърлени портрети бяха за него като история, разкриваща узряването на един чаровен образ. Елена бебе, учудено от света. Елена момиченце, ефирно и нежно създание, като децата в приказките. Елена на четиринадесет години, в моряшкия костюм и поза на осъзнато кокетство. Елена в муселинова рокля и широкопола сламена шапка, с тайнствен поглед, устремен в първите миражи на любовта… Всичко това бе тъй мило и скъпо за Бенц, щото той не можеше да не почувствува сълзи в очите си. Сладостен и неизразим възторг му пречеше да откъсне поглед от снимките. Той прекара в това състояние повече от час.