Внезапно Бенц почувствува тъмно и странно безпокойство.
Бенц остана още няколко минути съсредоточен и мислещ, докато тая тревога, която не бе физически страх, взема очертанията на смътно подозрение. Това бе само подозрение, неуловима сянка в ясния поток на мисълта, която можеше да изчезне подобно на толкова други, ако между нея и настоящия момент не съществуваше една материална връзка. Тая връзка бе вторият прибор и нейното осезаемо съществуване насочваше упорито мисълта на Бенц към един и същи въпрос.
Да, за кого бе вторият прибор? Колкото и настойчиво да бе усилието, с което Бенц искаше да се увери, че не Елена, а ротмистър Петрашев и някое друго лице щяха да дойдат тук, той не успяваше в това. Ротмистър Петрашев не можеше да стане от леглото си пора но от две седмици. Изобщо, ако предстоеше идването на някой друг, а не на Елена, защо бяха донесени тия рози? И защо бяха поставени именно в турската стая? Не, срещата имаше интимен, чувствен характер!
Изведнъж Бенц почувствува отпадналост. Стори му се, че това се дължеше на умората, на глада, на безсънието, на всички тия безкрайни въпроси и отговори, с които непрестанно измъчваше мозъка си през последните дни. Почувствува нужда да остане в пълно бездействие на мисълта. Това щеше да облекчи малко нервите му. Той се опита да го направи, но не можа. Разсъдъкът му продължаваше да работи с неумолима настойчивост.
Преди да стигне до някое жестоко заключение, мисълта ни лъкатуши несъзнателно, стараейки се да го избегне или поне забави. Бенц се намираше тъкмо в тоя процес на отчаяна борба с фактите. Че Елена щеше да дойде с някого или да чака някого в тая къща, сега бе ясно като ден. Но ако тя бе решйла да прекара следобеда по почтен начин с когото и да било, защо го канеше тук? Онова, което Бенц се мъчеше да отхвърли с всички сили, бе любовният характер на тази среща. Колкото и да допущаше, че Елена бе способна да се хвърли във всяко лекомислено приключение, Бенц никога не можеше да приеме, че това бе възможно да стане само в три дни. Не!… По силата на някакво отчаяно противодействие, което продължава да съществува у нас дори в минути на най-пълна безнадеждност, той се мъчеше да оправдае Елена, да докаже безсмислицата на подозрението си. Напразно! Мисълта му се заплиташе в безпомощни доводи, в невъзможни заключения.
Зловещата и трескава възбуда, от която цялото му тяло трепереше, се уталожи донякъде, когато съзна, че всичко щеше да стане ясно след малко.
Той почувствува нужда от алкохол. В бюфета имаше ликьори. Извади една бутилка шартрьоз и пи. Докато правеше това, той видя лицето си в огледалото на бюфета. То бе смъртнобледо и хлътнало, обрасло с гъста, медно-червена брада, с помътнели и разширени очи, с жестоки бръчки около устните.
Бенц потрепера: то бе лице на убиец!…
Ако ревността, изправена пред свършени факти, ни убива или кара да убиваме, съмнението е жесток и подъл мъчител, който изтезава отдалеч. Елена имаше среща, в това Бенц не се съмняваше. Но дали човекът, с когото щеше да прекара следобеда, бе непременно любовник? Макар да се намираше вече в състояние твърде близко до лудостта, Бенц все още съзнаваше, че му липсваше ясно и сигурно доказателство за измяната й. Трябваше да чака и това бе адска мъка. Докато правеше върховно напрежение да запази яснотата на мисълта си и укроти силите на отмъщението, които бушуваха в гърдите му, едно внезапно внушение го подсети да види какво има в другите стаи.
Бенц отиде най-напред в турската стая. Тя бе със спуснати завеси, полутъмна, с познатия странен и тежък дъх на ориган, към който сега се примесваше полското благоухание на розите. Бенц почувствува отвращение. Диванът, килимите, възглавниците, съдовете върху ниската масичка и етажерките с наргилета, възбуждащото съчетание на тия червени и жълти цветове, на златни и сребърни блясъци, които, макар да бяха задушени в полумрака, уморяваха очите и ги караха да се затварят в тръпки на сладострастие — всичко това му се стори тъй непоносимо, че просто заплашваше да го хвърли в изстъплението да разхвърля и изпотроши предметите на тая омразна стая. Не го направи. Къщата не бе негова. Гневът и отвращението му обаче се изразиха в едно бързо движение, с което се извърна да излезе от стаята, и събори нещо от ниската абаносова масичка.
Бенц погледна надолу. Бе съборил букета с розите. Едва сега той забеляза, че те бяха поставени в тръстикова кошничка с дръжка и широка копринена панделка. Бенц нямаше никакво намерение да събира розите, пръснати по килима, ако в същия миг не бе съзрял между тях една визитна картичка. Бенц се наведе и я взе. Няколко секунди той гледа картичката с внезапното и поразително усещане, че загубва живота си, че всяко връщане към него бе вече невъзможно. Пръстите му затрепераха, визитната картичка се изплъзна от тях и падна на килима. Сега Бенц знаеше с кого щеше да прекара следобеда Елена.