Бенц прочете името му върху картичката:
LAFARGE PlBRRE JEAN Capifaine de 148-eme de spahis
Машинално, без да чува звука от стъпките си, Бенц отиде в трапезарията и застана зад пердето на прозореца, който гледаше към улицата. Няколко бледни лъча от ниското октомврийско слънце проникваха в стаята като последен отблясък на живота.
Бенц не чака дълго.
Когато Елена и капитан Лафарж се спряха пред пътната врата, ръката му конвулсивно стисна револвера.
XXI
Да го убие! … Това бе решението, което в тоя миг изпълваше и напрягаше цялото същество на Бенц. От сложния процес на съзнанието му сега бе останал само импулсът, който щеше да свие показалеца му върху спусъка на оръжието. Още половин минута, и тоя почти несъзнателен акт на волята щеше да се превърне в механична последователност от изстрели. По-късно Бенц не можеше да възстанови състоянието си от момента, в който видя двамата любовници (за него в тая къща те не можеха да бъдат други) пред пътната врата, до влизането им във вестибюла. Това бяха мигове на пълно несъзнаване. Не можеше да разбере също тъй психологичния механизъм или волята на самото провидение, които в момента, когато трябваше да излезе във вестибюла и стреля върху жертвите си, го накараха да остави парабела върху масата и да седне уморено на един стол. Може би това, което го спря, бе призракът на Хиршфогел, който тъкмо сега по незнайна асоциация на представите бе изникнал в паметта му, за да го отврати от убийството. Бенц си спомни лицето му, разкривено и страшно, в оная мъчителна нощ преди една година, когато в припадъка на треската си предричаше, че ще убие Елена. „Както аз убих жена си! …“ Такъв бе викът му. Зловещата и кошмарна сила на тоя вик сега пронизваше съвестта на Бенц. Той си спомни отвращението, с което го бе чул. Да убие две същества, които идеха тук, без да подозират присъствието му! … Да изскочи пред тях изневиделица и докато ги поваля с куршумите си, да чете в очите им немия ужас от смъртта! Да вижда ръцете им беззащитно протегнати в пространството, тоя единствен и покъртващ рефлекс на жертвите към убиеца от засада! Имаше ли по-адска мъка.от тая, да види милото и обожавано тяло на Елена, което толкова часове бе държал в ръцете си, рухнало на пода в локви кръв? Колко безкрайни щяха да му се сторят секундите, докато насочи последния куршум в сърцето си!… И ако бе решил да убие себе си, защо трябваше да убива и нея?
Като разсъждаваше така, Бенц се засрами от слабостта, в която щеше да извърши едно безсмислено и жестоко престъпление. Колко по-лесно е да убиеш една виновна жена, отколкото да я оставиш да живее! И колко повече морална сила е необходима да преглътнеш унижението на измамен мъж и да простиш, отколкото да живееш като Хиршфогел в тържеството на отмъстената гордост! …
Докато Бенц седеше в трапезарията, потресен и разбит, но все пак облекчен от внезапния обрат на решението си, Елена и капитан Лафарж влязоха в салона до турската стая. Вратата на трапезарията бе полуотворена и Бенц чуваше гласовете им. О, как ясно долавяше любовната игра в думите им, онова страстно докосване на душите в разговора, което е прелюдия на по-нататъшното им отдаване! Не бе ли преживял същите часове с Елена, когато всеки следващ миг бе ново откровение за любовта му? Същият плавен поток от думи, прекъсван от паузи, в които човек съзнаваше по-силно въздействието му, същите внезапни повишения на гласа, същите поривисти възклицания, които възстановяваха в паметта му блясъка на очите й, и толкова други мили жестове! … Но всичко това сега му се струваше като спомен от сън.
Мъстта, която преди малко кипеше в гърдите му, сега бе сторила място на огромна изтощеност. Той изпитваше усещане на пустота, на леден мрак, който бавно се сгъстяваше около него и скриваше от очите му миража на живота. И всред тоя мрак, всред това чувство на изоставеност и равен ужас внезапно го осени странен покой. Това бе като тайнствен лъх на самата вечност, наситен с печал, но успокояващ и примамлив. Стори му се, че всичко бе стигнало своя естествен край, че онова, що оставаше да направи, бе само едно движение с ръка към малкия, синкавочер стоманен предмет върху масата. Това движение бе тъй лесно и просто, щото дори повдигна ръката си. Отпусна я веднага. Като се бе отвратил от една кървава гледка, не искаше да я създава за други. Трябваше да чака. Да чака! … Тая мисъл му се стори непоносима. Отново повдигна ръката си и пак трябваше да я отпусне. Сега чу в коридора бързите стъпки на Елена, която идваше към трапезарията.