Докато Димитър Димов се занимаваше с „космополитични“ сюжети и теми, тоя афинитет към безродните и космополитите, неговата склонност към едно по-абстрактно решаване на характерите и въобще на художествените проблеми можехме да си обясним с непознаване на бита, подробности и жизнени детайли от живота и характера на дадена страна. Но същото се повтаря и в „Тютюн“. Кой от героите живее в средата, която го е закърмила със своито принципи и морални аксиоми? Още с появяването си на страниците на романа Ирина се разкрива със своето презрение към полупатриархалната си среда, с жаждата си по чужди, непознати земи, по екзотични светове. Историята на Ирина е история на нейното постепенно откъсване от народа, сред който е израснала. Тя попада в един нов, чужд и враждебен свят, тя привиква към него, научава се да живее, но фактически се научава как да запази силите си, как да се съхранява, как да се брани от остриетата, насочени към нея от всички страни. Тя често ще си спомня тихите вечери в родния град, където е събирала с баща си тютюневите низи, където животът е прост и ясен, където светът не е раздробен на милиони залутани атоми, където хората се чувствуват силни, усещат земята под краката си. Тя разбира, че в света на „Никотиана“ е изгубила всичко, след като е изгубила родината си. Нея вече не я интересува съдбата на родината, тя се е подготвила да живее в чужбина от капиталите, които тайно си е събрала, и най-вероятно нейното бъдеще е да скита по европейските курорти, бездомна и безредна, за да завърши може би като Фапи Хорн.
Същото е и с Борис Морев. Тоя самотен и нещастен човек, който се счита за господар след бога, за силен и непоклатим, е в съшност безпочвен като дърво без корен, като морско водорасло — играчка на вълните и вятъра. Той няма семейство, защото отрано презира своя оглупял от бедността баща, няма братя, защото не приема техния път и се превръща в техен враг; той няма близки освен Ирина, от която прави предмет за размяна при сделките си; няма роден град, защото там всички го презират, а сам той се чувствува над всички; няма родина, защото я продава на германците. В живота той е сам като в пустиня, под едно враждебно и пусто небе, отвсякъде го дебнат опасности. Той в нищо няма опора, няма какво да подкрепя силите му, няма братска ръка, на която да се опре, родна земя, която да го приюти след бурите. Той ще се сгромоляса при първото поражение.
Такъв е и Костов, такива са фон Гайер и Лихтенфелд, безпочвенци.
Ако един от нашите писатели класици се изправеше пред човек от типа на Борис, на Костов, на фон Гайер или кой да е от героите на Димитър Димов, той няма какво да каже за него. Такъв човек за него е едно непонятно, абсурдно явление. Вазов, Елин Пелин, Йовков и др. не могат да видят човека вън от бита му, вън от природата, макар и да разбираха трагичната безвъзвратност на тоя естествен ред. Те виждаха човека красив и привлекателен в природата, щом изпадне от нея, той става нещастен, слаб и уродлив.
Нашите класици описаха разпадането на вековния патриархален ред, разрушаването на вековната връзка между индивида и природата. Вън от тая връзка човекът почти не ги интересува. Те нямат какво да кажат за тоя нецялостен, неединен човек, за тая раздробеност на съзнанието и мисълта, за тая самотност на човека в капиталистическия мир. Те не познават това явление, то не се е очертало ясно в живота. Димитър Димов е писател на по-ново време, времето, когато нашето общество се сблъсква с тоя проблем. И ако в първите си два романа той го решава в един по-абстрактен план, често използувайки чужди схеми, чужди инвенции, то в „Гютюн“ той вече открива социално-историческите му корени, социално-историческата обусловеност на явлението, проблемът придобива конкретност и историческа плът. И трите му романа са драматичен размисъл за тая ужасна самотност на личността в обществото, за разединението и пропастта, която зее между индивида и колектива.