Бенц съзнаваше сега, че всичко бе свършено помежду им. Пред него стоеше една съвсем нова Елена. Дори страхът й бе изчезнал. В очите й светеше непозната и зловеща решителност. Какво възнамеряваше да прави? Докато Бенц се питаше дали Лафарж би могъл да чуе вика й, виждаше ясно как гневът й се превръщаше в студена, разсъждаваща омраза. Тя се готвеше да предприеме нещо. Погледът й като че преценяваше разстоянията в стаята. Горчивата пасивност, в която Бенц се намираше, му даваше възможност да я наблюдава и разсъждава. Обладана от пристъпа на гнева, тя като че търсеше думи или действия, с които искаше да отмъсти За плесницата. Но в тоя момент Бенц съзна изведнъж, Че друго, по-висше чувство задържаше гнева й. Тя мислеше за Лафарж!… По най-допустимата логика на ревността, която влагаше в действията на Бенц, тя бе уверена, че животът на Лафарж е в опасност. Тя търсеше изход, с който можеше да го спаси, дори с цената на възможността да привлече гнева на Бенц върху себе си. Не правеше ли това с убеждението, че жертвува собствения си живот? Ах, в тая жена наистина имаше нещо което караше Бенц да мисли, че никаква земна справедливост не бе в състояние да я осъди или оправдае. Бенц протегна ръка към револвера без друга цел освен тая да го вземе от масата и сложи в джоба си. Искаше да премахне по тоя начин от очите й призрака на убийството. Той бе взел вече револвера, когато тя с един отчаян вик се озова при вратата, заключи я бързо и като извади ключа, захвърли го към срещуположния ъгъл на стаята. Бенц остана съвършено забъркан от светкавичната бързина, с която тя извърши всичко, н не можа да разбере веднага смисъла на постъпката й. После изведнъж разбра.
XXII
Тя заудря с всичката сила на юмруците си по вратата, произнасяйки на френски с ужасни, сърцераздирателни викове:
— Жан! … Жан! … Напуснете веднага къщата! Тук има един германски офицер!… Един дезертьор!… Един убиец!
Бенц успя да сложи револвера в джоба си, но тя не видя това. Виковете й го замайваха. Пронизващата им острота го накара да потрепери и почувствува същия ужас, който би изпитал, ако бе извършил убийството; Няколко секунди той остана в пълна неподвижност, питайки се трескаво какво да прави. После гласът й пресекна и Бенц видя тялото й, което се залюля безпомощно и строполи на пода.
Първата мисъл, която мина през главата му, бе да отключи вратата и извика Лафарж. Нямаше нужда С глухи и силни удари на тялото си Лафарж се мъчеше да разбие вратата и влезе в стаята. Наистина едва ли имаше по-глупава мисъл от тая на Елена, че като чуеше виковете й, Лафарж щеше да избяга от къщата.
Бенц извика високо и ясно на френски:
— Влезте през съседната стая! Нямам време търся ключа! …
Веднага след това вдигна Елена и я сложи на един стол. Ръцете й бяха студени, лицето — безкръвно и неподвижно. Дори в самото безсъзнание то запазваше израз на отвращение към Бенц. Той съзна, че нямаше нищо по-безнадеждно и хвърлящо в отчаяние от омразата й. Елена го мразеше!… Към омразата й сега се присъединяваше онова отвращение, което едно пълно с живот същество можеше да изпитва към смъртта. Ето с какво отговаряше на жертвата, която бе направил за нея. И все пак Бенц продължаваше да я обича, дори повече отпреди, по силата на скрития процес в съзнанието, който ни кара да желаем по-страстно загубените от нас. Докато Бенц разтриваше ръцете й, дойде му на ум, че в съседната стая имаше малка аптечка, в която бе виждал стъкло с амоняк. Отиде да го вземе.
Дали Лафарж бе чул и последвал съвета му? Очевидно да, но с известна предпазливост, защото, когато двамата се изправиха един срещу друг в съседната стая, Бенц видя дулото на револвера му, насочен към гърдите му, Бенц повдигна ръце, за да покаже, че няма оръжие и Държеше само стъклото с амоняк.
— Тя е примряла — каза Бенц, — трябва да я свестим!
Гой посочи стъклото.
Лафарж го последва в трапезарията, без да отклонява от него револвера си. Той наблюдаваше Бенц втренчено и напрегнато, но без голяма изненада. Навярно бе чул разговора му с Елена.
Бенц нямаше време да го разглежда. Наведе се и поднесе амоняка под носа на Елена. След няколко минути тя бавно почна да идва на себе си.
Когато Бенц се изправи, синкавото дуло на револвера бе отправено все тъй настойчиво към гърдите му и това го накара да се усмихне презрително.
— Тя не трябва да ме вижда повече — каза Бенц полугласно. — Да минем в съседната стая.
Лафарж кимна с глава.
Бенц вдигна Елена от стола и я отнесе на леглото в спалнята. Докато вършеше това, тя отвори очите си и го погледна с уморен, блуждаещ поглед. Лафарж следеше движенията на Бенц най-внимателно.