— Боже мой — прошепна той, — трябва да я изведете веднага!
Лафарж го погледна критично. Думите, които каза като че го усъмниха в здравината на Бенцовия разсъдък. Той се усмихна пред възможността да прояви такава глупост. С няколко иронични фрази той изрази съжалението си, че няма право да остави Бенц сам.
Настъпи мълчание.
Лафарж се взираше внимателно в униформата, в пагоните и в лицето на Бенц. Последното изразяваше пълна безнадеждност, върховното отчаяние на човек, за губил всичко.
След малко Лафарж произнесе някак съчувствено.
— Какво търсите тук?
— Това е дълга история — каза Бенц уморено. Лафарж почака да продължи, но понеже Бенц не направи това, напомни отново с втвърден глас:
— Вие се намирате в страна, окупирана от френски войски.
— Това не е ли достатъчно да скриете револвера си? — попита Бенц вежливо.
— Не! — каза Лафарж.
— Петрашева може да влезе и да припадне отново.
— Тя не ще се уплаши за вас.
— Имате право! — потвърди Бенц мрачно.
Двамата продължаваха да стоят един срещу друг в крайна напрегнатост. Бенц съзна изведнъж, че това положение не може да продължи дълго. Лафарж искаше револвера, който Бенц отказваше да даде. Оставаха само две възможности: или Лафарж да се опита да вземе оръжието насила, което бе опасно поради възможността да се сборичкат и да загуби предимството си, или да стреля върху Бенц без повече отлагане.
— Ще дадете ли оръжието си? — попита Лафарш? нетърпеливо.
Гласът му трепна леко.
— Не — каза Бенц.
— Защо ви е?
Бенц не отговори. Спокойствието му бе пълно. Това бе така явно, че усъмни Лафарж в мисълта, която преди малко трябва да бе минала през главата му. Наистина, ако Бенц искаше да умре, защо оставаше тъй невъзмутим? Не се ли готвеше да предприеме нещо?
Лафарж хвърли бърз поглед към револвера си, сякаш се усъмни за миг във възможното му действие. След това лицето му стана изведнъж много бледно и обтегнато. Той се приготви да стреля. В тоя момент нищо друго Бенц не желаеше по-страстно. Бенц не мислеше вече дори за ужаса на Елена след това. Той виждаше само как самообладанието напущаше Лафарж, как в очите му се разпалваше пламъкът на тъпа и несъзнателна жестокост — безличната омраза на войник, готов да стреля срещу неприятеля. И все пак Лафарж не стреляше; спасителният гръм, който щеше да върне честта на Бенц, се бавеше, бавеше ужасно… Бенц почувствува мигновено изкушение да се хвърли върху него и по тоя начин да го принуди да стреля. Не го направи. Чу шум, който идеше от стаята, в която бяха оставили Елена, което го накара отново да помисли за нея. Навярно същият шум стресна и Лафарж.
Дали Лафарж нямаше да ужаси Елена на свой ред, ако стреля? И после, колко трудно бе да стреля върху човек, който нито нападаше, нито държеше оръжие в ръцете си!
Бенц съзна изведнъж, че Лафарж се бе разколебал
ОТНОВО.
Настъпи кратка мъчителна пауза.
— Защо останахте в България? — попита Лафарж след малко. Въпросът, съвършено излишен в тоя напрегнат момент, бе като че предназначен да оправдае бавенето му. Бенц схвана много ясно това. Като всички военни, Лафарж бе свикнал на бързи решения и колебанието му сега го караше да търси изход в думите.
От внезапна лудост — каза Бенц мрачно. — Но между другото и поради това, че очаквах да се срещна с вас.
— С мен?
— Или с някой друг, все едно.
— Не ви разбирам.
— Мито пък е необходимо. Лафарж направи презрителна гримаса и лицето му отново стана обтегнато.
— Предупреждавам ви, че ще стрелям — каза той бързо.
— Нищо по-разумно от това. Но ако настоявате да знаете защо останах в България, казвам го: заради m-lle Петрашева.
— В какви отношения се намирахте с нея?
— В любовни, ако това не ви дразни…
Устните на Лафарж се свиха. Известно време той като че обмисляше Бенцовите думи със скрито негодуване.
— Може да ви поздравя за нахалството ви — каза той след малко.
— Докато аз се показах извънредно снизходителен към вашето.
— Тъй ли? Кога?
— Преди да влезете в къщата.
— Сигурно си въобразявахте, че ако подозирах съществуването ви, щях да се върна.
— Най-малко нямаше да дойдете сам.
Лафарж презрително поклати глава. Той дори не реагира на намека за страхливост. Бенц почувствува за лишен път, че пред него стоеше един великолепен, истински войник.
— Не знаехте ли нищо за мен? — попита Бенц миролюбиво.
— Не — каза Лафарж.
— Мислех, че m-lle Петрашева ви е говорила вече.
Лафарж погледна Бенц с обидно съжаление. Усмивката върху лицето му, макар и презрителна, бе някак доволна.
— Вие сте крайно самомнителен! — произнесе той с досада.