— Шпионите не ходят в униформа — забеляза Бенц с досада.
— Но я обличат, когато стане нужда.
— И не чакат смъртта със скръстени ръце. Лафарж го погледна с иронично любопитство:
— Тъй ли? Какво правят тогава?
— Стрелят навреме! — каза Бенц презрително.
Промяната, която настъпи в лицето на Лафарж, бе удивителна. Най-напред то се сви, сякаш го бяха ударили с камшик, после се отпусна и взе израз на пълна, почти вкаменена неподвижност. На Бенц се стори, че той направи неимоверно усилие да дойде на себе си и дори когато се овладя, лицето му запазваше все още тази неподвижност. Мисълта на Лафарж като че възстановяваше всичко, което Бенц бе преживял до момента, в който се изправиха един срещу друг. Да, Бенц можеше да го убие от засада… Нямаше никакво съмнение в това. Какъвто и да беше Бенц — шпионин или дезертьор, — каквито и чувства на ревност или омраза към Лафарж да кипяха в гърдите му, той можеше да стреля, за да се спаси или поне да отмъсти, но не направи това… Защо? Лафарж като че искаше да зададе въпроса, но не можеше, парализиран внезапно от съзнанието за несправедливата си грубост и може би жестокост!… Цялото му същество като че бе застинало в нямата вцепененост на човек, изправен неочаквано пред ужасната и тъжна агония на друг човек, комуто не можеше да помогне. Онова, що бе само смътно подозрение в началото, сега се бе превърнало в пълна сигурност за него. Да, Бенц чакаше смъртта със скръстени ръце и дори нещо повече — желаеше я сам!… Лафарж сигурно бе виждал на фронта как летци изгарят в апаратите си, как взривове на тежки снаряди смазват и затрупват по двадесет човека наведнъж или как цели вериги от пехотинци, в атака падат, покосени от огъня на картечници, стрелящи във фланг. но всичко това не бе тъй зловещо, защото трагедията засягаше само телата, докато душите, макар и обезумели, продължаваха да желаят живота. А ето че сега в замиращия пожар на войната, почти всред мир, тъй страстно желан от милиони хора, когато мъртвите потъваха в забрава, а живите се възраждаха за нов живот, пред него стоеше една душа, която безмълвно се гърчеше в спазми — един дезертьор, един германски офицер, който искаше да умре, за да върне честта си. Най-после истината проблесна в разсъдъка на Лафарж, лицето му потрепера, ръката, с която държеше броунинга, се отпусна.
— Да, естествено!… — каза Лафарж с дрезгав глас. — Стрелят навреме!…
Бенц го наблюдаваше любопитно: известно време Лафарж като че се намираше под тежестта на някаква мъчителна изненада, после с внезапно движение постави револвера в джоба си и седна на едно кресло съвсем близо до Бенцовото. След това извади табакерата си и покани Бенц. Бенц взе машинално една цигара, после на свой ред щракна запалката си и поднесе на Лафарж пламъка й. Всичко това се разви най-неочаквано, но с някакво взаимно одобрение. Няколко минути пушеха, без да нарушават странното примирително мълчание, което се бе установило между тях.
Лек шум ги накара да извърнат главите си към вратата. На прага се показа Елена. Бенц съобрази, че тя бе имала достатъчно време да дойде на себе си и може би да чуе част от разговора им. Това го раздразни. Но и да бе чула разговора, тя едва ли предполагаше, че ще ги завари тъй миролюбиво седнали един срещу друг, като в кафене. Известно време тя гледаше към тях с изумен, неразбиращ поглед. Гласът на Лафарж я стресна грубо.
— Излезте! — заповяда той. Тя се подчини и отстъпи назад.
Гласът на Лафарж прозвуча отново — ясен и металически:
— Затворете вратата!… Няма да излизате от къщата без мен!
Елена затвори вратата.
Бенц остана с убеждението, че тя продължаваше да стои в коридора, и това го раздразни отново. Като че присъствието й нарушаваше успокоителното и някак , приятно мълчание между Лафарж и него.
Между това вечерният мрак се разрастваше бавно от тъмните ъгли на стаята. Трябва да се бе минало около един час, откак Елена и Лафарж бяха влезли в къщата. Докато Бенц се питаше с досада дали тя продължава да стои зад вратата, Лафарж стана от креслото и почна да се разхожда из стаята.
— Дезертьор!… — произнесе той и в гласа му прозвуча съчувствие.
Бенц се усмихна мрачно.
— И всичко това заради тази жена?
— Учудва ли ви?
— Не — каза Лафарж.
Гласът му бе съвсем тих.
Мракът се бе сгъстил. Но Бенц все още различаваше подробностите на лицето му, което бе съсредоточено.
— Какво възнамерявате да правите? — попита Лафарж внезапно.
Бенц го погледна въпросително и се намръщи.
Няколко минути протекоха в мълчание. Лафарж продължаваше да се разхожда из стаята.