— Без поза, нали!… — заговори той отново. — Без да отмъщавате, без дори да успокоите съвестта си на разкаян войник, като убиете няколко французи, преди да убият вас…
Бенц го слушаше разсеяно.
— Но като простихте на другите, защо не простите и на себе си?
Лафарж зададе въпроса изведнъж, развълнувано, като се спря в средата на стаята, сякаш бе намерил изход за драмата, която от един час се развиваше пред очите му. Това се стори на Бенц наивно и смешно.
— Защо не простите и на себе си? — продължи той възбудено. — Стотици офицери падат в плен поради някаква грешка и не се самоубиват.
— Зависи от грешката.
— Грешката може да се прости, когато човек не е предател или страхливец.
— Да, но не от военния съд.
Лафарж седна на едно кресло и не възрази нищо.
Мълчанието, което настъпи, продължи повече от минута. В стаята бе станало съвсем тъмно. Бенц виждаше само силуета на Лафарж и светещия връх на цигарата му, който при всяко всмукване на дима озаряваше долната част на лицето му с червеникаво сияние.
Бенц почувствува, че е време да стане. Изправи се и каза твърдо:
— Изведете m-lle Петрашева от къщата! Лафарж остана неподвижен върху креслото си.
— Нека поговорим още малко — предложи той.
Бенц почувствува досада.
Лафарж стана бавно, отиде при вратата и запали електричеството. Стаята потъна в ослепителна светлина. Под яркия блясък на кристалния полилей и огледалата Бенц видя лицето му. Сега то бе ясно и бодро. Известно време Лафарж стоя прав, после седна на същото кресло, от което стана преди малко. Погледът му бе устремен в блестящите призми и висулки на полилея, около които трептяха цветовете на дъгата. Той като че обмисляше съсредоточено нещо. Всичко това отегчи Бенц страшно.
— Военният съд!… — произнесе Лафарж замислено. — Но ако вие изпреварите военния съд? Бенц уморено повдигна глава.
— Ако вие се върнете в Германия, преди да свърши войната?
Бенц го погледна с тъпо безразличие и запали нова цигара. Думите прозвучаха в ушите му като подигравка, но бе твърде уморен, за да реагира.
— Какво искате да кажете? — попита Бенц мрачно.
— Че има начин да поправите грешката си.
Очите на Лафарж бяха добили странен, възбуден блясък и онова, от което Бенц се развълнува на свой ред, бе именно този блясък, а не думите му. Изразът на лицето е като предвестник на думите и мисълта, но макар да нямаше още ясна представа за последната, Бенц почувствува невероятната, подлудяваща смелост на съдържанието и. Че Лафарж съчувствуваше на положението му, воден от простата честност на характера си и от оная солидарност по отношение въпросите на честта, която униформата създава между мъжете, дори когато са врагове, Бенц знаеше това. Че правеше искрени усилия да го отклони от неизбежния край, това също бе разбрал вече. Но че Лафарж щеше да произнесе думите, които Бенц трябваше да чуе след малко, това изглеждаше невероятно, недопустимо. Това надминаваше всяка възможност за великодушие между германец и французин поне за онова време, когато народите в гигантско сражение се бореха на живот и смърт. Лафарж бе казал, че имаше начин да се поправи грешката! Той бе изрекъл това, след като се увери, че Бенц не виждаше за нея друго изкупление освен смъртта. Той бе споменал за връщане в Германия!… Той бе произнесъл думите си след зряло обмисляне, след преценката на всички възможности! Бенц не можеше да допусне, че Лафарж бе в състояние да подхвърля празни надежди, измамливи обещания, които щяха да бъдат по-жестоки от постъпката на Елена. Съзнанието за всичко това завладя и напрегна цялото му същество.
— Как? — попита Бенц, напрегнат до лудост.
— Като се върнете в Германия през някоя неутрална страна. С български паспорт, разбирате ли?
Дъхът на Бенц пресекна, после изведнъж сърцето му заби с луда сила. Боже мой, Бенц го разбираше!… Но все още всичко звучеше в ушите му като невероятна, жестока шега.
— Аз ще ви доставя паспорт — продължи Лафарж. — Имам възможност да направя това. А също и цивилни дрехи. Щом се върнете в полка си, ще обясните по някакъв начин закъснението и ще понесете, разбира се, известно наказание… Но срещу всичко това : ще ми дадете честната си офицерска дума, че по пътя не ще се интересувате от нищо, което засяга съглашенските армии.
Думите му, спокойни и ясни, бяха думи на човек, който говори честно. Те напрягаха Бенцовите нерви до скъсване и създаваха в него онова неописуемо усещане на парлива радост, на зашеметяващо облекчение, което човек изпитва в първите мигове след възвръщането на нещо скъпо и загубено. В тоя миг това скъпо и загубено нещо за Бенц бе Германия. Германия!… Бенц откри, че каквито й гадости да бе преживял в продължение на една година, колкото и малко да бе мислил за нея, тя продължаваше да съществува в него, в кръвта и духа му като неразрушимо наследство от вековете, което никакви страсти не можеха да задушат напълно. Сега тя се изправяше всред пепелището на любовта му и като нежна майка, която прощава всичко, го зовеше отново при себе си. Зовеше го кръвта й, зовеше го страданието й, зовяха го ранените войници в болниците й!… Всички тайнствени връзки, които го съединяваха с нея и които му се струваха безвъзвратно разкъсани, сега се възстановяваха наново и събуждаха, в душата му порив за живот. Вълнението му бе тъй силно, че за известно време той бе загубил способността да разсъждава за каквото и да било. Бе замаян. Напълно замаян!… В тоя момент Бенц не можеше да проговори нито една дума. Внезапната възможност за връщане към живота у безнадеждно осъдените на смърт причинява почти същото сътресение, както неочакваният призрак на смъртта, изникващ внезапно всред поток от радост и безгрижие.