Преди време — и то не толкова отдавна — ковчезите на осъдените на смърт са били слагани до тях по време на службата. Може да изглежда невероятно, но е истина. Да се надяваме, че духът на цивилизацията и хуманизма, който премахна този страшен и унизителен обичай, ще се заеме и с други не по-малко варварски примери, които не могат да бъдат оправдани дори и с ползата от тях, тъй като с всяка година те се оказват все по-безсмислени.
Като излезете от църквата и тръгнете по коридора, който споменахме на няколко пъти, след което прекосите двора, който, както отбелязахме, е определен за затворниците с по-леки престъпления, ще стигнете до масивна желязна врата, внушителна с размерите и тежестта си. След като дежурният тъмничар ви пусне през нея и вие завиете веднага вляво, ще спрете пред друга врата, а когато преминете и през тази последна бариера, ще се озовете в най-страшната част на мрачната сграда — отделението за осъдените на смърт.
Тази част на затвора, добре известна на тези, които четат вестници, тъй като често бива споменавана във връзка с екзекуциите, се намира в единия му край непосредствено до дома на свещеника на Нюгейт Стрийт и се простира от улицата към центъра на затвора, успоредно на Нюгейт Маркит. Това е дълъг и тесен двор, единият край на който стига до стената откъм Нюгейт Стрийт, а другият — до вратата. В по-отдалечения край, вляво, тоест в този, който опира в стената на Нюгейт Стрийт, има пространство, пълно с вода, а в отсамния — двойни решетки, подобни на тези, които вече описахме и които съставляват част от вратата. На затворниците се разрешава да се виждат с близките си през тези именно решетки, но по време на свиждането в междинното пространство се разхожда тъмничар. Веднага вдясно след входа има сграда, в която се намират специалната стая, общата дневна и килиите. Дворът е ограден от всички страни с високи стени с остри шипове на върха и се намира под постоянното наблюдение на зорки и опитни надзиратели.
В първата килия, в която ни въведоха — тя се намираше на горния етаж, точно над специалната стая, — имаше около двадесет и пет, тридесет затворници, всичките осьдени на смърт и очакващи последното нареждане; това бяха мъже на различна възраст и с различни лица — от стария престъпник с потъмняло лице и прошарена брада до миловидното момче, ненавършило още четиринадесет години и на вид още по-младо за възрастта си, осъдено за грабеж. Във външността на тези хора нямаше нищо особено за отбелязване. Един-двама спретнато облечени мъже седяха замислено до огъня, няколко групички от по двама-трима си говореха в другия край на килията, а останалите бяха наобиколили един младеж, който беше седнал до масата и учеше по-младите да пишат. Помещението беше голямо, просторно и чисто. Твърде малко тревога или душевни терзания бяха изписани по лицата на затворниците — вярно, че всички те бяха осъдени на смърт, но последното нареждане за изпълнение на присъдата още не беше дошло и едва ли имаше някой от тях, който да не вярва, че макар и осъден, това не означава, че ще умре. На масата имаше Евангелие, но по нищо не личеше някой да го е отварял.
В специалната стая на долния етаж имаше трима души, чиито престъпления бяха такива, че се налагаше да бъдат отделени дори и от другарите им по съдба. Това беше дълго и мрачно помещение с два прозореца в дебелата каменна стена и тук нещастниците прекарват оковани сутринта, преди да поемат към ешафода. Съдбата на единия от затворниците не беше сигурна — след делото бяха изникнали някакви смекчаващи вината обстоятелства и те бяха великодушно представени на съответните лица. Другите двама нямаше какво да очакват от кралското милосърдие — съдбата им беше решена и нямаше сила, която да смекчи вината им, затова те знаеха много добре, че за тях няма надежда на този свят. „Тия двамата, по-ниските — прошепна тъмничарят, — можете да ги пишете мъртъвци.“
Този, за когото казахме, че таи надежди да се спаси, се беше облегнал — възможно най-далеч от другарите си — на най-близкия прозорец до вратата. По всяка вероятност беше забелязал, че идваме, и беше заел поза не смело безразличие — нарочно беше обърнал глава навън и не помръдна, докато бяхме в килията. Другите двама бяха в другия край на помещението. Единият, който не се виждаше добре в мрака, стоеше с гръб към нас, приведен над огъня — беше се опрял на камината с дясната си ръка и бе отпуснал глава на нея. Другият се беше облегнал на перваза на най-отдалечения прозорец. Светлината падаше върху него изцяло и поне от това разстояние придаваше на бледото му изпито лице и разрешена коса мъртвешки вид. Беше подпрял с длан бузата си и леко бе повдигнал лице, а очите му се взираха безумно отпреде му, като че ли несъзнателно си беше поставил за цел да преброи пукнатините върху отсрещната стена. По-късно се отбихме отново в тази килия. Първият затворник крачеше напред-назад с твърда военна стъпка — той беше служил в пехотата, — кривнал весело шапката си. Поклони се учтиво на нашия водач и той отвърна на поздрава му. Другите двама продължаваха да стоят както преди, неподвижни като статуи. (Тези двамата бяха екзекутирани скоро след това. Присъдата на третия беше отсрочена по волята на негово величество. — Б. а.)