Рей Бредбъри
Посещението
Рей Бредбъри
20 октомври 1984 г.
9:45–10:07
(След като прочетох новината за смъртта на млад актьор, чието сърце било присадено на друг човек)
Беше се обадила и щеше да дойде на посещение.
Отначало младият мъж не беше склонен — не, не, благодаря, съжалявам, разбирам, но не.
Ала щом чу тишината от другата страна на линията — абсолютно никакъв звук, единствено смълчана и затворена в себе си мъка, самият той замълча и накрая каза — да, добре, елате, но моля ви, не се задържайте твърде дълго. Положението е доста необичайно и не зная как да се оправя с него.
Тя също не знаеше. По пътя към дома на младия мъж се питаше какво ли ще му каже, как ще реагира, той какво ще отвърне. Ужасно се страхуваше, че ще направи нещо прекалено емоционално и той ще я изхвърли навън и ще затръшне вратата под носа й.
Защото тя изобщо не беше виждала младия мъж. Той й беше абсолютно непознат. Никога не се бяха срещали и след отчаяно търсене най-сетне едва вчера бе успяла да открие името му с помощта на приятели в местната болница. И сега, преди да е станало твърде късно, просто трябваше да се види с напълно непознатия човек по най-необичайната причина в своя живот — всъщност в живота на всички майки на света от възникването на цивилизацията.
— Изчакайте ме, моля.
Даде на таксиметровия шофьор двадесетдоларова банкнота, за да е сигурна, че ще бъде тук, ако се случи да излезе по-рано от очакваното. Дълго стоя пред входа на жилищния блок, докато най-накрая пое дълбоко дъх, отвори вратата, влезе и взе асансьора до третия етаж.
Затвори очи пред вратата, отново пое дълбоко дъх и почука. Никой не отговори. Обхваната от внезапна паника, зачука силно и енергично. Този път вратата най-сетне се отвори.
Младият мъж, някъде между двайсет и двайсет и четири годишен, я погледна боязливо и рече:
— Вие ли сте госпожа Хадли?
— Изобщо не приличате на него — чу се да произнася тя. — Искам да кажа… — Запъна се, изчерви се и едва не се обърна да си отиде.
— Всъщност не сте и очаквали да приличам, нали?
Младежът отвори вратата и отстъпи настрани. На малката масичка в центъра на стаята ги очакваше кафе.
— Не, ама че глупаво от моя страна. Не зная какви ги говоря.
— Седнете, моля. Аз съм Уилям Робинсън. За вас — Бил, предполагам. Чисто или с мляко?
— Чисто.
Гледаше как й налива.
— Как ме открихте? — попита той, докато й поднасяше чашата.
Тя я пое с треперещи пръсти.
— Познавам няколко души от болницата. Направиха справки.
— А не би трябвало.
— Да, зная. Но не ги оставих на мира. Разбирате ли, заминавам да живея във Франция. За година, може и повече. Това беше последната ми възможност да посетя своя… искам да кажа…
Млъкна объркано и впери поглед в чашата си.
— Значи са събрали две и две, въпреки че досиетата би трябвало да са заключени? — тихо попита той.
— Да — отвърна тя. — Всичко съвпадаше. Синът ми загина в същата нощ, когато сте постъпили в болницата за сърдечна трансплантация. Просто трябваше да сте вие. През онази нощ, а и през цялата седмица не е имало друга подобна операция. Зная, че когато сте излезли от болницата, синът ми, или поне сърцето му — трудно й бе да го каже, — е излязъл с вас.
Остави чашата на масата.
— Не зная защо съм тук — промълви тя.
— Напротив, знаете — рече той.
— Не, наистина не зная. Всичко е толкова странно, тъжно и ужасно, а едновременно като дар от Бога, знам ли. Намирате ли някакъв смисъл в това?
— Определено. Жив съм благодарение на този дар.
Сега беше негов ред да замълчи, да си налее кафе, да го разбърка и да отпие.
— Когато си тръгнете оттук, къде ще отидете? — попита младежът.
— Да отида? — несигурно повтори жената.
— Искам да кажа… — Младежът потръпна от собствената си неувереност. Думите просто не идваха. — Искам да кажа, ще правите ли и други посещения? Има ли още…
— Разбирам. — Жената кимна няколко пъти, видимо събра сили, погледна отпуснатите си в скута ръце и накрая сви рамене. — Да, има и други. Синът ми… очите му са дадени на някого в Орегон. Има също и в Туксон…
— Не е нужно да продължавате — прекъсна я младежът. — Не биваше да ви питам.
— Не, не. Всичко е толкова странно, толкова нелепо. Толкова ново. Само допреди няколко години подобно нещо не би могло да се случи. А сега времената са други. Не знам да плача ли, да се смея ли. Понякога започвам с едното и продължавам с другото. Събуждам се объркана. Често се питам дали и той не е объркан. Но това е още по-глупаво. Него го няма.
— Има го — рече младежът. — Той е тук. И аз съм жив именно защото той е тук в същия този момент.