Очите на жената блеснаха, но в тях нямаше сълзи.
— Да. Благодаря ви.
— Не, аз благодаря на него и на вас, че ми позволихте да продължа да живея.
Жената внезапно скочи, сякаш подгонена от емоции, за чиято сила сама не бе подозирала. Огледа се за вратата, но сякаш не я видя.
— Къде отивате?
— Аз…
— Но вие тъкмо дойдохте!
— Глупаво е! — възкликна тя. — Много неудобно. Натоварвам прекалено много вас, себе си. Тръгвам си сега, преди да е станало толкова нелепо, че да полудея…
— Останете — каза младежът.
Тя се подчини на заповедта му и почти седна.
— Допийте си кафето.
Остана права, но взе чашата с треперещи ръце. Известно време единственият звук в стаята беше тихото потракване на порцелан, докато тя гълташе кафето си сякаш с неутолима жажда. После остави празната чаша.
— Наистина трябва да вървя. Чувствам се премаляла. Мисля, че ще припадна. Толкова съм смутена от себе си, от това идване тук. Бог да ви благослови, млади човече, и дано да ви чакат още дълги години живот.
Тръгна към вратата, но младежът препречи пътя й.
— Направете това, за което дойдохте — рече той.
— Какво…?
— Знаете. Много добре знаете. Нямам нищо против. Направете го.
— Аз…
— Давайте — нежно й каза той, затвори очи, разпери ръце и зачака.
Тя впери поглед в лицето му, после в гърдите му, където под ризата нещо сякаш едва доловимо помръдваше.
— Сега — тихо рече той.
Тя почти посегна.
— Сега — каза й той за последен път.
Тя направи крачка напред. Завъртя глава и бавно, много бавно доближи дясното си ухо, докато то не докосна гърдите на младежа.
Можеше да възкликне. Можеше да извика нещо. Не го направи. Сега и нейните очи бяха затворени, тя слушаше. Устните й се движеха, мълвяха нещо, може би някакво име, отново и отново, почти в ритъм с пулса под ризата, под плътта, вътре в търпеливия млад мъж.
Сърцето биеше.
Тя слушаше.
Сърцето биеше — спокойно и равномерно.
Слуша го дълго. Бавно изпусна дъх и бузите й поруменяха.
Слушаше.
Сърцето биеше.
После вдигна глава, погледна за последен път младежа, устните й бързо докоснаха бузата му. Обърна се и забързано прекоси стаята без благодарности, защото не бяха необходими. Не се обърна на вратата, само я отвори, излезе и затвори тихо след себе си.
Младият мъж дълго остана неподвижен. Дясната му ръка се плъзна по ризата, по гърдите му, за да почувства онова, което се намираше под нея. Очите му — все още затворени, лицето — безизразно.
После се обърна и седна, без да гледа къде, и взе чашата да допие кафето си.
Силният пулс, огромната вибрация на живот в гърдите се пренасяше по ръката му до чашата и тя запулсира в равномерен безкраен ритъм. Той я допря с устни и започна да пие от нея така, сякаш кафето беше лекарство, дар, който щеше да пълни чашата отново и отново, ден след ден, много по-дълго отколкото можеше да предвиди. Пресуши чашата.
Едва тогава отвори очи и видя, че стаята е празна.