— Ти мене няма да ме учиш как се гледат бебета — с мек глас я отряза Леля Ог. — Мене с моите петнайсет?
— Просто отбелязах, че следва да поразъждаваме върху ситуацията — отвърна Баба. Двете вещици се втренчиха в нея.
— Е? — подкани Маграт.
Пръстите на Баба забарабаниха по ръба на короната. Тя се начумери.
— Първо, трябва да го разкараме далеч оттук. — Тя вдигна предупредително длан. — Не, Гита, знам, че къщата ти е идеална и всичко останало, но просто тук не е безопасно. Детето трябва да замине някъде далеч оттук, където никой няма да го знае кое е. Имаме да се оправяме и с това. — Тя запремята короната от длан в длан.
— А, това е лесно — каза Маграт. — Имам предвид просто да я натикаме под някоя скала или нещо друго. Лесна работа. Много по-лесна от гледането на бебета.
— Не е тъй — възрази Баба. — И причината е, че цялата тая страна е пълна с бебета и всички те си приличат като две капки вода, но не ми се струва тъдява да има много корони: Те си имат свой начин да бъдат намерени. Викат някак си направо в човешките умове. Ако я тикнеш под камък някъде из околността, само след седмица някой случайно ще я намери. Помни ми думата.
— Истина е туй, истина е — потвърди сериозно Леля Ог. — Нали знаеш колко пъти си хвърляла магически пръстен в най-дълбоките океански глъбини и после, като се прибереш у дома и си купиш калкан за вечеря, пръстенът се оказва вътре в него?
Обмислиха казаното в пълно мълчание.
— Никога — заядливо отговори Баба. — Нито пък ти. Както и да е, детето може един ден да си я поиска. Това си е негово рождено право в края на краищата. Кралете много се уповават на короните си. Наистина, Гита, понякога ти хрумват възможно най…
— Аз да отида да направя чай, а? — досетливо я прекъсна Маграт и изприпка към кухнята.
Двете възрастни вещици седяха в двата края на масата, потънали в учтива, напрегната тишина. Най-накрая Леля Ог каза:
Подредила е хубавко, не смяташ ли? С цветенца и всичко останало. Какви са тия неща по стените?
Сигили4 — кисело отговори Баба. — Или нещо подобно.
— Изглеждат модерно — учтиво продължи Леля Ог. — Ами ония мантии и пръчици и други нещица?
— Модерни — натърти Баба Вихронрав и изсумтя неодобрително. — Когато аз бях млада вещица, имах само една буца восък и две карфици, но и на толкова бях доволна. Самички трябваше да си правим баенето в ония дни.
— Ех, да, много вода изтече оттогава — мъдро заключи Леля Ог и подруса приспивно бебето.
Леля Ог се беше омъжвала три пъти и управляваше племе от деца и внуци, пръснато из цялото кралство. Разбира се, на вещиците не беше забранено да се омъжват. Баба неохотно трябваше да се съгласи с този факт. Изключително неохотно. Тя отново изсумтя неодобрително. Това беше грешка от нейна страна.
— Каква е тая миризма? — рязко попита тя.
— Ах… — Леля Ог предпазливо отмести бебето. — Смятам да попитам Маграт дали няма някакви чисти пешкири.
Баба Вихронрав остана сама. Почувства се объркана, както човек обикновено се чувства, оставен сам в чужда стая да се бори с подтика да стане и да разрови книгите в библиотеката над скрина или да провери дали се е събрал прах на поличката над камината. Тя повъртя още малко короната в ръце. Отново й създаде усещането, че е по-голяма и по-тежка, отколкото беше в действителност.
Улови отражението си в огледалото над камината и сведе поглед надолу към короната. Беше изкушаващо. Направо я молеше да пробва как ще й стои. Е, добре де, защо пък не? Огледа се, за да се увери, че другите две вещици ги няма наоколо, след това с едно-единствено движение свали със замах шапката и постави короната на главата си.
Стана й. Баба гордо се изпъчи и величествено размаха ръка по посока на огнището.
— Много добре го мога това. — Махна с пренебрежение към дядовия часовник. — Резни му главата — нареди тя и се усмихна зловещо.
И замръзна, когато чу крясъците, тропота на коне, смъртоносното свистене на стрели и влажния нисък звук на копие, забило се в плът. Атака след атака отекваха в черепа й. Меч срещаше щит или меч, или безжалостно — кост. Години прелетяваха през ума й само за миг. Имаше времена, когато короната лежеше забравена сред мъртъвци или висеше на някой клон. Но винаги се намираше ръка, която отново я вдигаше, за да я постави на кадифена възглавничка…
Баба изключително предпазливо повдигна короната от главата си — нужно беше усилие на волята, на короната не й харесваше да бъде сваляна — и я положи на масата.
— Значи такова било усещането да си крал? — кротко каза тя. — Чудя се защо всички се натискат да получат работата?
4
Сиглите са художествени символи, свързани с идеята, че божествата и духовете могат да бъдат призовавани и контролирани. Използват се в религиозните практики. Терминът идва от латинското „sigilum“, което означава „запечатвам“.