— Да ти сипя ли захар? — попита Маграт зад гърба й.
— Трябва да си роден глупак, за да искаш да станеш крал — коментира Баба.
Моля?
Баба се обърна.
— Не те видях да влизаш. Какво ме пита?
— Искаш ли захар в чая си?
— Три лъжички — бързо отговори Баба.
Едно от житейските й разочарования беше, че въпреки всичките си усилия тя навлизаше във върха на професионалните си умения с тен като розова ябълка и с всичките си зъби в устата. Никакви ласкателства не можеха да убедят и една-едничка брадавица да впие корен по красивата й, макар и леко конска физиономия. Големите количества захар не успяваха да повредят зъбите й, а само като че ли й придаваха неукротима енергия. Тя дори се беше консултирала с един магьосник по въпроса и той й беше обяснил, че всичко се дължи на метаболизма й. Това й позволяваше да усеща леко превъзходство по отношение на Леля Ог, която вероятно през живота си не беше виждала жив метаболизъм.
Маграт прилежно изсипа в чашата три препълнени лъжички. Прекрасно би било, умислено си каза тя, ако хората понякога казваха и „благодаря“.
Усети, че короната я съзерцава.
— Усещаш го, нали? — попита Баба. — Нали ти казвах? Короните съобщават за себе си!
— Ужасно е.
— Не, не е. Тя се държи по този начин, защото такава й е природата. Тя не е виновна.
— Но това е магия!
— Просто е това, което е — повтори Баба.
Опитва се да ме накара да я сложа на главата си — възкликна Маграт, като отблъсна във въздуха невидима сила с ръка.
Така правят, да.
— Но аз ще проявя твърдост!
— И аз тъй си помислих — отговори Баба с внезапно появило се дървено изражение на лицето си. — Какво прави Гита?
— Къпе бебето в легена — разсеяно произнесе Маграт. — Но как може да се скрие нещо подобно? Какво ще стане, ако например я заровим някъде надълбоко?
— Язовци ще я изровят — отпаднало обясни Баба. — Или ще довтасат златотърсачи. Или дърво ще оплете корените си около нея, а след това буря та ще го събори и някой ще я вдигне и ще си я сложи…
— Освен ако не е някой здравомислещ като нас — отбеляза Маграт.
— Освен в такъв случай, да — съгласи се Баба, разглеждайки ноктите си. — Въпреки че при короните проблемът не е с поставянето им, а със свалянето им от главата.
Маграт пое короната и я заобръща в ръцете си.
— Дори не прилича много-много на корона.
— Ти понеже много корони си виждала — присмя й се Баба. — Станала си експерт по короните, естествено.
— Виждала съм достатъчно. Имат къде-къде повече скъпоценни камъни и кадифено парче отгоре — предизвикателно отговори Маграт. — А тая е просто някаква малка…
— Маграт Чеснова!
— Виждала съм! Беше по времето, когато ме обучаваше старата Уимпър…
— …мир на праха й…
— …мир на праха й, обичаше да ме взима със себе си в Тъп Бръснач или в Ланкър, когато в града идваха гастролиращи артисти. Тя много обичаше театъра. Там имат повече корони, отколкото можеш да си представиш. Въпреки че, забележи… — тя направи пауза, — … добрата старица ми обясни, че са направени от хартия, тенеке и други такива. И прости стъкълца вместо скъпоценни камъни. Но въпреки това изглеждаха по-истински, отколкото тая тука. Не ти ли се струва странно?
— Нещата, които се опитват да приличат на други неща, често пъти приличат на нещата повече от самите неща. Добре известен факт — обясни Баба. — Не че го одобрявам. И за какво се разхождат, ако мога да попитам, с корони на главите?
— Не си ли чувала за театър? — изуми се Маграт.
Баба Вихронрав, която никога не би признала невежеството си в каквато и да е област, не се поколеба и миг:
— О, да. Става дума за някое от онези, модерните неща.
— Добрата стара Уимпър обичаше да казва, че театърът е огледало на живота — поясни Маграт. — Твърдеше, че я ободрявал.
— Предполагам — стреля наслуки Баба, — ако е изигран добре, във всеки случай. Добри хора са играчите на театър, а?
— Така ми се струва.
— И обикалят из страната, казваш? — замислено продължи Баба, загледана към кухненската врата.
— Пътуват навсякъде. Точно в момента в Ланкър е пристигнала трупа. Така чух. Не съм била там, за да видя, защото знаеш… — Маграт сведе поглед. — Не е правилно сама жена да ходи по такива места.
Баба кимна. Искрено одобряваше подобни предразсъдъци, разбира се, докато никой не й намекнеше, че те биха могли да се отнасят до нея.
Тя забарабани с пръсти по покривката.
— Добре — каза накрая. — Защо не? Иди да кажеш на Гита да повие добре бебето. И без това отдавна не съм ходила на театър.
Както обикновено, Маграт беше омаяна. Театърът не представляваше нищо повече от няколко дължини боядисани чували, сцена, скована от дъски и положена върху ръждясали варели, и половин дузина дълги скамейки, подредени насред селския площад. Но същевременно сцената успяваше някак си да се превърне в Замъка, Друга част на замъка, Същата част малко по-късно, Бойното поле, а в момента беше Път, водещ извън града. Следобедът би бил прекрасен, ако не беше Баба Вихронрав.