Предполагам, че бихте могъл — отвърна Баба. — Предполагам, че бихте могъл да кажете каквото си поискате, господин Витолър.
Той върна шапката на мястото й. Очите им се срещнаха в дълъг и преценяващ поглед, отправен от един професионалист към друг. Витолър пръв се предаде и се престори, че изобщо не се е състезавал.
— А сега кажете ми на какво дължа тази визита от три тъй чаровни дами?
В действителност той спечели. Ченето на Баба увисна. Тя не би се описала по друг начин, освен като „запазена за възрастта си“. Леля, от друга страна, беше пухкава като бебче и имаше лице, наподобяващо сбръчкана стафида. Най-доброто, което можеше да се каже за Маграт, беше, че момичето беше чистичко и спретнато, освен това беше плоска като дъска за гладене с две грахчета, поставени върху нея. Косата й беше наблъскана с шнолки и цветя. Баба почувства, че тук действа някаква магия. Но не каквато тя познаваше.
Явно беше нещо в гласа на Витолър. Самият процес на произнасянето на думите ги превръщаше в нещо съвсем различно от това, което бяха.
„Виж ги само тия двете — помисли си ядно Баба, — докарват се като две кокошчици.“ Тя спря ръката си по средата на процеса на поправяне на собствения й твърд като стомана кок и многозначително се покашля.
— Бихме искали да разговаряме с вас, господин Витолър. — Кимна към актьорите, които в момента разглобяваха сцената, и добави с конспиративен шепот: — Някъде на четири очи.
— Ама разбира се, скъпи дами! — възкликна той. — Понастоящем съм отседнал в почтената странноприемница ей там, отвъд.
Вещиците се спогледаха. Маграт рискува:
— Искате да кажете, в кръчмата?
В Голямата зала на замъка Ланкър ставаше доста силно течение, а пикочният мехур на церемониалмайстора не беше първа младост… Той се гърчеше под погледа на лейди Фелмет.
— О, да — обясняваше той. — Имаме си ги тука. Доста от тях.
И хората нищо ли не правят по въпроса?
Церемониалмайсторът примигна.
— Моля?
— Нима хората ги търпят?
— О, да, разбира се — ведро отговори церемониалмайсторът. — Смята се за добра поличба, ако в селото ти живее вещица. Истина ви казвам.
— И защо?
Той се поколеба. Последния път, когато се обърна към вещица, беше заради сериозните проблеми, които имаше с дебелото си черво. Те бяха превърнали тоалетната в ежедневна килия за изтезания. Бурканчето с мехлем, което тя му приготви, превърна света в далеч по-приятно място.
— Те изглаждат за нас буците и неравностите на живота — обясни той.
— Там, откъдето идвам, вещиците са забранени — строго произнесе дукесата. — И не възнамеряваме да ги търпим тук. Нареждаме ти да ни предоставиш списък с техните адреси.
— С адресите им ли, ваше височество?
— Местата, където живеят. Вярвам, че данъчните на кралството ги имат вписани в регистрите.
Ах! — нещастно въздъхна церемониалмайсторът.
Дукът се наклони напред на трона си.
— Надявам се, че поне си плащат данъците?
— Не бих казал, че точно ги плащат, милорд — обясни церемониалмайсторът.
Възцари се тишина. Накрая дукът нервно настоя:
— Продължавай, човече.
— Ами-и, бих казал, че по-скоро не си ги плащат, разбирате ли. Никога не сме смятали, че…Предишният крал никога не би помислил… Ами-и, просто не си ги плащат.
Дукът положи длан върху ръката на съпругата си.
— Разбирам — студено произнесе той. — Много добре. Можеш да си вървиш.
Церемониалмайсторът кимна с облекчение и побягна рачешката извън залата.
— Тъй — каза дукесата.
— Именно.
— Значи по такъв начин семейството ти е управлявало кралството? Сега разбирам, че е било по-скоро въпрос на лична отговорност да убиеш братовчед си. Очевидно е в интерес на подобряване на породата. Слабите не заслужават да оцелеят.
Дукът потръпна. Сякаш нарочно продължаваше да му натяква. Той не възразяваше по принцип срещу избиването на хора или по-скоро срещу издаването на заповед те да бъдат убити и наблюдаване на процеса. Но убийството на роднина някак си му присядаше на гърлото. Или в конкретния случай — някъде в областта на черния дроб.
— Точно тъй — успя да отговори той. — Разбира се, вероятно ще се окаже, че тъдява има доста вещици и няма да е лесно да открием точно ония трите, които са били на ливадата.
— Няма никакво значение.
— Разбира се, че няма.
— Вземи нещата в свои ръце.
— Да, любов моя.
Да вземе нещата в ръцете си. Ще вземе нещата в ръце и още как. Ако затвореше очи, можеше да види как тялото се свлича надолу по стъпалата. Беше ли дочул нечие стреснато изохкване там долу, в тъмата на залата? Сигурен беше, че никой не е видял. Да вземе нещата в ръце! Тогава се опита да измие кръвта от ръцете си. Ако успееше да отмие кръвта, каза си, все едно нищо не се е случило. Той търкаше и търкаше. Търкаше, докато закрещя.