Выбрать главу

— Другите са само за пред хората — каза Баба. — Някой видя ли те?

— Не, всички бяха много заети, но… — Маграт се поколеба и се изчерви.

— Казвай, момиче!

— Точно след като излязох, един мъж дойде и ме ощипа по дупето. — Лицето на Маграт стана пурпурночервено и тя притисна длан към устата си.

Тъй ли? — попита Баба. — И после какво?

— И после, и после… — Да?

— Той каза, той каза…

— Какво каза?

— Каза: „Здравей, красавице, какво ще правиш довечера?“

Баба предъвка фактите няколко пъти, след което попита:

— Старата баба Уимпър не те е извеждала много-много сред хора, а?

— Защото я боляха краката, знаеш.

— Но те е учила на акушерство и други такива, нали?

— О, да, доста пъти съм акуширала.

— Но… — Баба се поколеба, докато си проправяше път през непознатата територия — явно никога не ти е споменавала какво се случва преди това.

— Моля?

— Нали разбираш — продължи Баба с искрица отчаяние в гласа. — За мъжете и другите подобни.

Маграт изглеждаше, сякаш ей сега ще изпадне в паника.

— Какво за тях?

Баба Вихронрав беше вършила множество необичайни неща през живота си и не й беше леко да устои на предизвикателството, но накрая се предаде.

— Мисля си — безпомощно започна тя, — че би било добра идея да си поговориш насаме с Леля Ог тия дни. Колкото може по-скоро.

Взрив от смях стигна до тях откъм прозореца на странноприемницата, звън на чаши и след това треперлив глас се извиси в песен:

— …със жираф, ако се покатериш на стол. Обаче таралежът…

Баба спря да слуша.

— Само не и в момента — додаде тя.

Трупата потегли на път няколко часа преди залез. Четирите големи коли се заклатушкаха надолу по пътя, който отвеждаше към равнините Сто и големите градове. В Ланкър имаше златно правило всичките му там актьори, шарлатани и прочие потенциални престъпници да излязат извън крепостните стени до падането на нощта. Това правило всъщност не оскърбяваше никого, понеже градът нямаше стени в буквалния смисъл на думата и никой не възразяваше, ако посетителите прескачаха обратно за по едно питие след мръкване.

Вещиците наблюдаваха от колибата на Маграт, като използваха старото зелено кристално кълбо на Леля Ог.

— Смятам, че е крайно време да се научиш да пускаш звук от туй нещо — недоволно измърмори Баба. Тя побутна с пръст топката и дребни вълнички набраздиха изображението.

— Всичко е толкова странно — въздъхна Маграт. — В тия коли. Какви неща имат вътре! Хартиени дървета и всякакви костюми, и…-тя размаха ръце — имаше една огромна картина на далечи страни с всичките му там храмове и други работи струпани накуп. Прекрасно беше!

Баба изсумтя.

— И е направо невероятно как тия хора се превръщат, когато си пожелаят, в крале и други такива! Направо като магия!

— Какво се опитваш да кажеш, Маграт Чеснова? Всичко това е просто изрисувана хартия. Всеки го вижда.

Маграт отвори уста, за да отговори, превъртя през главата си разговора, който щеше да последва, и я затвори отново.

— Къде е Леля? — попита вместо това.

— Лежи навън на ливадката — отговори Баба. — Малко й стана зле.

Чуваше се, че Леля Ог е зле на много висок глас.

Маграт въздъхна.

— Знаеш ли — започна тя, — ако сме му кръстници, трябва да му дадем три дара. Така е по традиция.

— Какви ги приказваш, бе момиче?

— Трите феи винаги дават три дара на кръщелника си. Нали се сещаш — красота, мъдрост и щастие. — Маграт предизвикателно продължи. — Така се е правело едно време.

— А, да нямаш предвид онези приказки за къщурки от нуга и тям подобни? — небрежно попита Баба. — За въртящи се чекръци и тикви, и принцеси, дето си бодат пръстите на розово бодилче. Никога не съм вярвала в подобни работи.

Тя замислено забърса кълбото.

— Да, но… — започна Маграт.

Баба я изгледа. Такава си беше Маграт. С глава, пълна със златокори тикви. За две стотинки ще стане кръстница на всекиго. Но пък беше добра душа иначе. Като някакво малко пухкаво животинче. От онзи тип хора, които се тревожат за пиленцата, изпаднали от гнездото си.

— Виж сега, ако това ще те зарадва, хайде да го сторим — измърмори Баба, изненадана от самата себе си. Размаха ръце над образа на отдалечаващите се коли. — Какво да му пожелаем — богатство, хубост?

— Е, парите не са всичко. Ако се е метнал на баща си, така или иначе ще бъде хубавец. — Маграт внезапно стана съвсем сериозна. — Какво ще кажеш за мъдрост?

— Мъдростта е нещо, с което човек трябва да се сдобие сам — отговори Баба.

Отлично зрение тогава? Хубав глас за пеене?