Отвън, откъм ливадата, долетя пресекливият, но изпълнен с ентусиазъм глас на Леля, която обяви пред нощното небе, че „Жезълът на магьосника си има топка на върха“.
— Това не е толкова необходимо — високо произнесе Баба. — Видиш ли, тука трябва да се използва главознание. Няма смисъл да оклепваме всичко с богатство и с хубост. Това не са важни неща. —
Тя се обърна към топката и нерешително посочи с ръка. — Може би е по-добре да приберем Леля, след като трябва да сме и трите тука.
Успяха някак си да довлекат Леля, сетне прекараха известно време в опити да й обяснят идеята си.
— Три дара, тъй ли? — попита тя. — Не бях виждала таквоз нещо, откак бях мома… навява ми спомени. А ти пък какво правиш?
Маграт се суетеше из стаята и палеше свещи.
— О, трябва да създадем подходяща магическа обстановка — обясни тя.
Баба вдигна рамене, но не каза нищо дори пред лицето на това грубо предизвикателство. Всяка вещица правеше магиите си по свой начин, а сега се намираха в колибата на Маграт.
— Значи, какво ще му дарим? — попита Леля.
— Точно това обсъждахме — натърти Баба.
— Знам от какво ще има нужда — обяви Леля. Предложението й беше посрещнато с ледена тишина.
— Не мога да разбера каква полза ще има от подобно нещо — несигурно се обади Маграт. — Няма ли да му е неудобно, като ходи?
— Като възмъжее обаче ще ни е благодарен, помни ми думата — настоя Леля. — Първият ми съпруг, бог да го прости, обичаше да казва…
— Традицията изисква да не е нещо от толкова физически характер — прекъсна я Баба, като стрелна с поглед Леля Ог. — Не е нужно всичко да разваляш, Гита. Защо непрекъснато трябва да…
— Добре де, но най-малкото мога да кажа, че аз…- опита се да възрази Леля.
Гласовете им постепенно заглъхнаха и настъпи напрегната тишина.
— Мисля си — започна Маграт с пресилена ведрост, — че може би е добре всички да се разотидем по колибите си и всяка да направи заклинание по своя начин. Поотделно. Дълъг ден имахме и всички сме изморени.
— Добра идея — твърдо каза Баба и се изправи — Идвай, Гита — викна тя. — Имахме дълъг ден и сме изморени.
Маграт чуваше още известно време заядливите им гласове през прозореца, докато двете се отдалечаваха с клатушкане надолу по пътеката.
После тъжно седна сред цветните свещи с малко шишенце изключително магически тамян в ръка. Беше го поръчала в магазина за магически предмети чак от Анкх-Морпорк. От много време чакаше сгоден случай, за да го изпробва. Нямаше да е лошо, мислеше си тя, ако хората се показваха малко по-възпитани от време на време…
Загледа се в кълбото.
Е, добре, можеше да започне.
— Лесно да се сприятелява с хората — прошепна тя. Не беше кой знае какъв дар, но тя самата никога не беше успявала да се справи.
Леля Ог седеше в кухнята си, огромният й котарак спеше навит на геврек в скута й. Наля си чаша вино преди сън и през замъгленото си съзнание се опита да си припомни думите на седемнайсетия куплет от песента за таралежа. Ставаше дума за някакви кози, сещаше се тя, но детайлите й се изплъзваха. Времето е враг на паметта.
Тя отмахна с ръка нечие невидимо присъствие.
— Трябва да има дяволски добра памет. Винаги да помни думите.
Баба Вихронрав крачеше с широка стъпка през среднощната гора към къщи, увита в широкия си шал, и разсъждаваше. Изминал беше дълъг и уморителен ден. Театърът беше най-лошата му част. Всичките тия хора, които си въобразяваха, че са други хора, нереалните неща, дето се случваха по сцената, пейзаж, който можеш да го продъниш с обувка… Баба обичаше да си знае мястото и не й харесваха нещата, дето не си знаеха своите места. Светът явно се променяше с всеки ден.
Не беше редно чак толкова да се променя. Можеше като нищо да се побърка човек.
Тя забърза в нощта с твърдата крачка на човек, който е убеден, че нощната ветровита гора крие ужасни и необичайни неща и че едно от тези неща беше самата тя.
— Нека да бъде такъв, за какъвто се мисли — произнесе на глас тя. — Това е всичко, на което човек може да се надява на тоя свят.
Както и повечето хора, вещиците са разфокусирани във времето. Разликата беше, че те осъзнаваха, повече или по-малко, този факт и го използваха. Уважаваха миналото, защото част от тях беше останала да живее в него и защото можеха да видят сенките, които то хвърляше върху бъдещето. Баба успяваше да почувства силуета на бъдещето. Остриета на кинжали стърчаха от него.
Започна се в пет на следващата утрин. Четирима мъже минаха през горите до колибата на Баба Вихронрав. Вързаха конете си недалеч и се прокраднаха в предутринната мъгла.
Сержантът, който отговаряше за изпълнението на задачата, не беше никак доволен. Той беше от Овнерог и изобщо не си представяше как ще стане тая работа с арестуването на вещицата. Във всеки случай беше убеден, че на нея никак няма да й хареса. А на него хич не му се нравеше представата за вещица, която не харесва идеята.