Войниците му също бяха местни момчета. Те го следваха отблизо, готови да залегнат зад гърба му при първата поява на нещо по-неочаквано от дърво.
Колибата на Баба приличаше на гъба в мъглицата. Неподдържаната й градинка с билки сякаш се движеше дори и при неподвижен въздух. Там растяха треви, невиждани никъде другаде из планините, корените и семената им преминали пет хиляди мили през Диска. Сержантът можеше да се закълне, че няколко цветчета се обърнаха след него, когато мина. Той потръпна.
— А сега какво, сержант?
— Сега ще се разпръснем — отвърна той. — Да. Разпръсваме се. Тъй ще направим.
Те внимателно се придвижиха по посока на папратта. Сержантът залегна зад един удобен дънер и прошепна:
— Чудесно. Много добре. Схванахте идеята. Хайде сега пак да се разпръснем, този път поединично.
Мъжете замърмориха, но един по един се скриха из мъглата. Сержантът им остави няколко минути, за да си намерят прикритие, и след това каза:
Добре. А сега…
И направи пауза.
Почуди се дали да се осмели да извика и реши да се откаже.
Изправи се. Свали шлема си, за да покаже уважение и плахо се примъкна към задната врата, като оставяше стъпки по влажната трева. Почука много учтиво.
След няколко секунди нахлупи шлема обратно върху главата си.
Няма никой. Дявол го взел — и заотстъпва.
Вратата се отвори. Изключително бавно и с максимално скърцане. Една просто занемарена врата не би издала толкова сърцераздирателно стенание — необходима е прецизна ежедневна работа с гореща вода, и то в продължение на седмици. Сержантът първо замръзна на място, след това бавно се извърна, като съумяваше да използва колкото се може по-малко мускули.
Фактът, че на прага нямаше никого, го изпълни със смесени чувства. Опитът му подсказваше, че вратите не се отварят ей тъй, от само себе си.
Той нервно прочисти гърло.
Точно в ухото му Баба Вихронрав произнесе тихо:
— Лоша кашлица си хванал. Умно правиш, дето идваш при мене.
Сержантът погледна нагоре към нея с изражение на дива благодарност. — Да?
— Какво направи тя? — възкликна дукът. Сержантът беше вперил поглед в точка една педя вдясно от трона на дука.
— Даде ми чаша чай, сър — обясни той.
— А какво стана с войниците ти?
— И на тях им даде чай, сър.
Дукът се изправи и постави длани върху покритите с ръждавееща броня рамене на сержанта. Беше в лошо настроение. Прекара половината нощ в миене на ръцете си. Продължаваше да му се струва, че чува гласове, които шептят в ушите му. Закуската му от овесена каша беше солена и препържена, с печена ябълка в нея, а готвачът беше получил истеричен припадък в кухнята. Направо си личеше, че дукът е бесен. Защото се държеше учтиво. Той беше от оня тип хора, които стават все по-сговорчиви, колкото повече се изчерпва търпението им, докато достигнат момента, в който фраза като „Много ви благодаря“ придобива остротата на падаща гилотина.
— Сержанте — каза той, като обгърна раменете му с ръка и го поведе през залата.
— Сър?
— Не съм убеден, че си разбрал правилно моята заповед — произнесе със змийски тон дукът.
— Сър?
— Искам да кажа, че е възможно аз да съм те подвел. Заповядах ти „Доведи ми вещица, ако ще и окована във вериги“, но вероятно в действителност се е получило „Иди да изпиеш чаша чай“. Такъв ли беше случаят?
Сержантът сбърчи чело. До този момент сарказмът не беше пристъпял в неговия живот. Опитът му, свързан с ядосани хора, включваше много викове и по някоя цепеница, метната по него.
— Не, сър — отговори той.
— Чудя се в такъв случай защо не си изпълнил това, за което те бях пратил?
— Сър?
— Допускам, че тя ти е повлияла с магически думи, тъй ли е? Чувал съм какво могат вещиците. — Дукът беше прекарал предишната нощ в четене на някои от по-вълнуващите разработки по темата5, докато бинтованите му ръце не се бяха разтресли дотолкова, че да изпусне книгата. —
Може би те е омаяла с видения на неземни наслади? Показа ли ти… — дукът потръпна — тъмни удоволствия и забранени наслади, за които смъртните дори не трябва и да помислят, и демонични тайни, що те отвеждат до глъбините на мъжката страст?
Дукът седна и си повя с кърпичка.
— Добре ли сте, сър? — попита сержантът.
— А? А-а, чудесно, чудесно.
— Щото целият почервеняхте.
— Не бягай от темата, човече! — викна дукът, като си възвръщаше малко по малко самообладанието. — Признай, че тя ти предложи хедонистични и безнравствени удоволствия, знайни само на оногова, който е вещ в плътските изкуства!
5
Написани от магьосници, на които поради обета за безбрачие им хрумват някои наистина странни мисли около четири сутринта.