Сержантът застана мирно и втренчи поглед право пред себе си.
— Не, сър — отрече той и в желанието си да каже цялата истина добави: — Предложи ми курабийка.
— Курабийка ли?
— Да, сър! Със стафиди.
Фелмет не помръдна на стола си, докато се бореше за вътрешен мир. Най-после успя да произнесе:
— А твоите хора какво направиха?
— И те си взеха курабийки, сър. Всички без Роджър, защото не му е позволено да яде плодове заради стомаха.
Дукът се отпусна на мястото до прозореца и захлупи очите си с длан. „Роден съм да управлявам равнинна страна — помисли си той, — някъде, където всичко е плоско и го няма целия тоя климат и всичкото останало и където хората не изглеждат като да са направени от тесто. Обзалагам се, че сега ще ми каже какво е ял тоя Роджър.“
— На него му дадоха бисквитка, сър.
Дукът впи поглед в дърветата. Беше ядосан. Беше направо бесен. Но двайсетте години брак с лейди Фелмет го бяха научили не просто да контролира емоциите си, а да контролира дори инстинктите си, така че само един тик на лицето му издаваше напрегнатата му мисъл. Освен това от тъмните дълбини на ума му се надигаше емоция, за която той не бе имал особено време досега. През главата му припърха любопитство.
Дукът се беше справял достатъчно успешно през първите петдесет години от живота си, без да проявява любопитство. То и без това не беше черта, която аристократите поощряваха. Бе открил, че увереността е далеч по-удобна. Въпреки това му се стори, че любопитството може веднъж да се окаже от полза.
Сержантът се беше изпънал в центъра на стаята с упоритото изражение на човек, който очаква заповеди и е готов да чака дотогава, докато разместването на континенталните плочи не го помръдне от мястото му. Той беше служил дълги години на невзискателните крале на Ланкър и му личеше. Тялото му беше заело позиция мирно, но въпреки усилията коремът му си стоеше отпуснат.
Погледът на дука попадна върху Шута, който седеше на табуретката си отстрани до трона. Присвитата фигура отвърна объркано на погледа му и плахо потрепна с камбанки.
Дукът намери решение. Прогресът, беше установил той, се дължеше на намиране на слабите места. Той се опита да прогони от главата си мисълта, че такива бяха и кралските бъбреци в подножието на мрачното стълбище, и се концентрира върху текущия проблем. …проблем. Той стържеше и стържеше, но като че нямаше ефект. По едно време слезе до тъмницата и взе назаем от палача телена четка и продължи да търка и да търка с нея. Но и тя не даде ефект. Даже стана по-зле. Колкото по-силно търкаше, толкова повече кръв течеше. Страхуваше се да не се побърка.
Пребори се с тази мисъл и я изтласка назад в съзнанието си. Слаби места. Точно така! Шутът изглеждаше като слабо място.
— Можеш да си вървиш, сержант.
— Сър!
Сержантът напусна със скована маршова стъпка.
— Шуте?
— Земи си булче, господарю… — нервно произнесе Шутът и дрънна бърз акорд на омразната си мандолина.
Дукът приседна на трона.
— Вече съм ужасно женен — каза той. — Посъветвай ме, Шуте.
— Абре, чиче… — започна Шутът.
— Нито пък съм ти чичо. Сигурен съм, че щях да си спомня, ако беше тъй, — отговори лорд Фелмет, като се наклони тъй, че върхът на носа му се доближи на един пръст от потресената физиономия на Шута. — Ако започнеш следващото си изречение с „чиче“, „абре“ или „земи си“, ще се отнеса много зле с теб.
Шутът размърда беззвучно устни, след което се осведоми:
— А какво бихте казал за „Мола ви съ“?
Дукът добре разбираше кога може да си позволи да поотпусне юздите.
— „Мола ви съ“ ще го преживея — отговори. — Така че и ти ще оживееш. Но без повече лудории. — Той се усмихна окуражително. — От колко време си шут, момче?
— Но мола ви съ, месир…
— Махни мисирката — вдигна ръка дукът — и няма какво да ми се молиш.
— Но мола ви съ, мес… сър — поправи се бързо Шутът и нервно преглътна. — Цял живот, сър. Седемнайсет години ми се събират, като момче и като мъж. И баща ми е бил шут преди това. И чичето ми, и той е бил по същото време. И преди тях дядо ми. А неговият…
— Цялото ти семейство ли са идиоти, бе?
— Това е семейна традиция, сър — обясни Шутът. — Искам да кажа, мола ви съ…
Дукът отново се усмихна, но Шутът беше прекалено разтревожен, за да забележи колко озъбена беше усмивката му.
— Ти нали си местен? — попита дукът.
— Мол… да, сър.
— Значи си запознат с местните вярвания и тъй нататък?