Выбрать главу

На срещата си горе в леса вещиците разговаряха:

— Във вторник имам да бавя бебе — каза едната. Изпод шапката й се подаваха бели къдрици, толкова гъсти, сякаш имаше шлем на главата. — Малкото на нашия Джейсън. Свободна съм в петък. Побързай с чая, скъпа. Пресъхнала ми е устата.

Най-младата участничка в триото въздъхна и пресипа врящата вода от котлето в малко чайниче.

Третата вещица я потупа снизходително по ръката:

— Доста добре го каза. Може би още малко трябва да поработиш върху дрезгавия шепот, нали така, Лельо Ог?

— Много полезно нещо е дрезгавият шепот — забързано отговори Леля Ог. — И виждам също така, че старата Уимпър, мир на праха й, те е понаучила да си кривиш очите точно като вещица.

— Да, да. Добро кривогледство докарваш — съгласи се Баба Вихронрав.

Младата вещица, която се казваше Маграт Чеснова, си отдъхна. Тя боготвореше Баба Вихронрав. Из планините Овнерог се носеше мълвата, че госпожа Вихронрав не одобрява нищо особено много. Щом и тя казваше, че Матрат добре си криви очите, значи те със сигурност гледаха към собствения й нос.

За разлика от магьосниците, които най-много от всичко обичат сложната йерархия, вещиците не се интересуват твърде от структурния подход към професионалното израстване. Лична работа на всяка беше да си вземе момиче, за да го обучи да се грижи за нейния район, когато тя умре. По природа вещиците не са стадни същества и не обичат компания. Особено пък компанията на други вещици. Те определено нямат свои водачи.

Баба Вихронрав беше най-високо уважаваната измежду водачите, които вещиците нямаха.

Ръцете на Маграт леко потрепваха, докато приготвяше чая. Тя, разбира се, беше много благодарна на шанса си, но въпреки това беше изпитание за нервите й да започне кариерата си като селска вещица между Баба и от другата страна на гората — Леля Ог. На Маграт принадлежеше идеята да създадат местно Сборище. Струваше й се, че е някак си по-окултно. За нейна изненада двете вещици се съгласиха или поне не протестираха особено много.

— Оборище? — попита Леля Ог. — За какво да се събираме в обора?

— Тя има предвид Сборище, Гита — обясни Баба Вихронрав. — Нали разбираш, както едно време. Сбирка.

— А, да се поразкършим ли? — обнадежди се леля Ог.

— Никакви танци! — предупреди Баба. — Не се занимавам с такива работи. Нито пък с пеене, с жизнерадостни дивотии или мазотене с помади, белила и други подобни.

— Добре ще ти се отрази да поизлезеш малко — дружелюбно отговори Леля.

Маграт остана разочарована заради танците и почувства облекчение, задето не сподели една-две други идеи, които й се въртяха из главата. Порови в торбата, която беше донесла. Днес беше първият й Сабат и беше твърдо решена той да протече правилно.

— Иска ли някой курабийка? — попита тя.

Баба огледа строго курабийката си, преди да я захапе. Маграт я беше опекла във форма на прилеп. Очичките бяха стафидки.

Впрягът изскрибуца сред дърветата на края на гората, удари се в камък и за секунди се наклони опасно на две колела, изправи се отново в противоречие с всички закони на равновесието и отмина с трясък. Но сега напредваше видимо по-бавно. Склонът го теглеше назад.

Кочияшът, изправен на капрата, сякаш бе водач на бойна колесница. Махна перчема от очите си и се взря в мрака напред. Никой не живееше из този край, в самото лоно на планините Овнерог, но въпреки това той съзря светлинка отпред. По божията милост на пътя му имаше светлина.

Една стрела се заби в покрива на колесницата зад него.

В същото време крал Верънс, владетелят на Ланкър, направи откритие. Както повечето хора — поне онези на възраст под шейсет години, — Верънс не беше обременявал мозъка си с разсъждения какво се случва с човек, когато умре. Подобно на повечето хора от зората на времето той се заблуждаваше, че в края на краищата нещата се нареждат някак си. И подобно на повечето хора от зората на времето до днес той беше мъртъв.

Всъщност лежеше в подножието на едно от собствените си стълбища в замъка Ланкър с кинжал, забит в гърба.

Той седна и с изненада установи, че докато някой, за когото беше свикнал да мисли като за своя личност, се бе надигнал и приседнал на каменните плочи, нещо, което силно напомняше за собственото му тяло, остана да лежи на пода.

Сега, след като за пръв път го погледна отстрани, на краля му направи впечатление, че имаше доста добро тяло. Винаги се беше чувствал привързан към него, въпреки че в момента връзката май липсваше.

Тялото беше едро и мускулесто. Той се грижеше за него. Беше си пуснал мустачки и дълги вълнисти коси. Стараеше се да му осигурява достатъчно здравословни упражнения на открито и много печено месо. И ето сега, точно когато тялото можеше да му свърши някаква полезна работа, то го беше провалило. Или по-скоро бе го изритало навън.