— Руни — обади се Маграт. Тя ги загледа умолително. — Добре де, поне една свещичка не може ли?
— Хубаво — омекна Леля Ог. — Ако ще се почувстваш по-добре от това… Само една обаче. И да е прилична бяла свещ. Никакви модерни работи.
Маграт въздъхна. Явно не си струваше да вади останалата част от съдържанието на чантата си.
— Трябва да съберем поне още няколко вещици — тъжно каза тя. — Не е редно, разбирате ли, сборище само от трима души.
— Аз не знаех, че сме сборище. Никой не ме е предупредил, че още сме сборище — подсмръкна войнствено Баба Вихронрав. — Но и тъй да е, от тази страна на планината няма никой друг, освен
Стара майка Дисмас, а и тя не излиза много напоследък.
— Ама доста от момичетата в моето село… — започна Маграт. — Знаеш. Може да се окажат кадърни.
— Не така вършим тези неща, както добре ти е известно — каза с неодобрение Баба. — Хората не ходят да търсят вещерството. То само идва да ги намери.
— Да де, да — съгласи се Маграт. — Съжалявам.
— Добре — леко смекчи тона си Баба. Тя така и не беше усвоила таланта да се извинява, но го ценеше у другите.
— Какво ще правим с тоя нов дук? — попита Леля Ог, за да разведри атмосферата.
Баба се облегна назад.
— Изгорил е няколко къщи в Скапан Гъз. Заради данъците.
— Колко ужасно! — вмъкна Маграт.
— Старият крал Верънс тъй правеше — припомни си Леля. — Ужасен характер имаше тоз човек.
— Да, но той оставяше хората поне да излязат отвътре преди това — възрази Баба.
— О, да — съгласи се Леля, която беше праведен роялист. — Много милостив човек беше. Дори отвреме на време плащаше, за да си построят колибите наново. Ако се сети.
— И на всяка Прасоколеда ми даваше еленски бут. Винаги — припомни си Баба с копнеж в гласа.
— О, да. Уважаваше вещиците тоя човек — допълни Леля Ог. — Всеки път, когато излизаше на лов в гората да преследва хора, като ме види, ще свали шлема си и ще рече: „Надявам се, че сте в добро здраве, госпожо Ог“. И на другия ден икономът му ще ми остави няколко бутилки. Той си беше крал на място.
— Да преследваш хора из гората не е хубаво нещо обаче — обади се Маграт.
— Не е — съгласи се Баба Вихронрав. — Той обаче ги гонеше само ако са направили нещо много лошо. А освен това казваше, че на тях им харесвало. И обичаше да ги пуска да си отидат, ако му е било достатъчно забавно.
— И имаше едно огромно космато нещо — додаде Леля Ог.
Атмосферата доловимо се промени. Стана по-топла, задушевна, сенките на неиздуманата конспирация се спотаиха в ъглите на стаята.
— Ах — каза с далечен глас Баба Вихронрав. — Неговото droit de seigneur.
— Честичко трябваше да го упражнява — загледана в огъня, промълви Леля Ог.
— Но на другия ден пращаше там иконома си с кесия сребро и чувал дреболии за сватбата. Доста младоженци почнаха живота си по-заможни.
— Аха — съгласи се Леля. — И някои дечица бяха по-породисти…
— Крал от главата до петите — обобщи Баба.
— Вие двете за какво си говорите? — подозрително попита Маграт. — Той да не е имал домашни животни?
Двете стари вещици изплуваха на повърхността из дълбините на загадъчните вирове на спомените, в които се бяха потопили. Баба Вихронрав вдигна рамене.
— Трябва да отбележа — продължи Маграт строго, — че след като толкова сте държали на стария крал, би следвало поне малко да се разтревожите от това, че го убиха. Искам да кажа — ами това си беше ужасно подозрителен инцидент.
— На кралете не мож’ им има вяра — обобщи Баба. — Идват и си отиват — и добрите, и лошите. Баща му, спомням си, отрови предишния ни крал.
— Туй беше старият Таргум — съгласи се Леля Ог. — Имаше голяма рижа брада, добре си спомням. И той беше много милостив човек.
— Само че сега никой не бива дори да споменава, че Фелмет е убил краля — каза Маграт.
— Какво? — възкликна Баба.
— Той е екзекутирал няколко души в Ланкър оня ден, задето са говорели за това — продължи Маграт. — За разпространяване на зловредни лъжи, така е обяснил. Казал е, че всеки, който го повтори, ще види отвътре тъмниците на замъка, но много за кратко. Казал е, че Верънс е умрял от естествени причини.
— Ами да те убият си е естествена причина за един крал — отговори Баба. — Не виждам защо му е да се срамува от туй. Когато убиха стария Таргум, побиха на кол главата му, напалиха голям огън на открито и всички ходиха пияни цяла седмица.
— Спомням си — допълни Леля Ог. –Разнасяха главата му по селата, за да докажат, че е умрял. Много убедително, ще река аз. Особено пък за него. Той се хилеше. Струва ми се, че всичко беше точно по начина, който би му харесал.