Завъртя се на пети, нарами косата и закрачи през залата към далечната стена.
— Чакай! Спри за момент! — извика Верънс и се затича след него.
Смърт не се обърна. Верънс го последва през стената. Беше като да преминеш през гъста мъгла.
— И това ли е всичко? — настоя той. — Искам да кажа, колко дълго ще съм призрак? Защо станах призрак? Не можеш просто да ме оставиш така. — Той спря и издигна властен, леко прозиращ пръст. — Спри се! Заповядвам ти!
Смърт мрачно поклати глава и прекрачи през следващата стена. Кралят забърза след него с толкова достойнство, колкото успя да събере, и откри Смърт при бойниците на замъка да намества поводите на огромен бял кон.
— Не можеш просто да ме оставиш в такова положение — повтори въпреки неоспоримите факти.
Смърт се извърна към него.
— МОГА. РАЗБИРАШ ЛИ, ТИ СИ НЕУМРЯЛ. ПРИЗРАЦИТЕ НАСЕЛЯВАТ СВЕТА МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА. АЗ НЕ ОТГОВАРЯМ ЗА НЕГО. — Той потупа краля по рамото. — НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ, НЯМА ДА БЪДЕ ЗАВИНАГИ.
— Хубаво.
— МОЖЕ ОБАЧЕ ДА ТИ ИЗГЛЕЖДА, СЯКАШ Е ЗАВИНАГИ.
— А колко дълго ще бъде в действителност?
— ДОКАТО ИЗПЪЛНИШ ПРЕДНАЧЕРТАНАТА СИ СЪДБА, ПРЕДПОЛАГАМ.
— А аз откъде ще разбера каква е съдбата ми? — попита кралят отчаян.
— НЕ МОГА ДА ТИ ПОМОГНА. СЪЖАЛЯВАМ.
— Добре де, а как да науча?
— ДОКОЛКОТО РАЗБИРАМ, В ЕДИН МОМЕНТ ТЕЗИ НЕЩА СТАВАТ ОЧЕВИДНИ — отговори Смърт и се метна на седлото.
— И дотогава трябва да витая из замъка. — Крал Верънс огледа ветровитите бойници. — Сам-самичък, предполагам. Никой ли няма да ме вижда?
— О, ХОРАТА СЪС СВРЪХЕСТЕСТВЕН УСЕТ. БЛИЗКИТЕ ТИ РОДНИНИ. И КОТКИТЕ, РАЗБИРА СЕ.
— Мразя котки.
Лицето на Смърт се вкочани още малко, ако това изобщо беше възможно. Синята светлина в очните му кухини просветна за миг в червено.
— РАЗБИРАМ. — Тонът му подсказваше, че смъртта е прекалено добра съдба за хора, които мразят котките. — ПРЕДПОЛАГАМ, ХАРЕСВАШ ГОЛЕМИ ЛОВНИ КУЧЕТА?
— Всъщност да.
Кралят тъжно се загледа в зората. Кучетата му. Кучетата истински му липсваха. А се очертаваше такъв добър ден за лов!
Зачуди се дали призраците ходят на лов. Почти сигурно не ходеха, сам си отговори той. Вероятно и не се хранеха, както и не пиеха, а това си беше истински депресиращо. Той обичаше големите шумни банкети и през живота си беше излочил1 много халби добра бира. И лоша бира. Никога не успяваше да открие разликата, поне докато не се събуди на следващата сутрин.
Ритна вяло стената на замъка и с яд установи, че кракът му преминава безпрепятствено през камъка. Никакъв лов, никакво пиене, никакви гуляи, никакви васали, никакви питомни ястреби… Просветваше му, че е почти невъзможно да се отдадеш на плътски удоволствия, ако ти липсва плът. И изведнъж животът му престана да има смисъл, фактът, че той така или иначе не беше жив, не му донесе никаква утеха.
— НА НЯКОИ ХОРА ИМ ХАРЕСВА ДА СА ПРИЗРАЦИ -подметна Смърт.
— А? — каза разсеяно Верънс.
— НЕ Е ЧАК ТАКАВА БОЛКА ЗА УМИРАНЕ, ДОКОЛКОТО МОГА ДА ПРЕЦЕНЯ. МОЖЕШ ДА ВИДИШ КАК РАСТЕ НАСЛЕДНИКЪТ ТИ. МОЛЯ? НЕЩО НЕРЕДНО ЛИ КАЗАХ?
Но Верънс беше изчезнал през стената.
А СЕГА ТЕ МОЛЯ ДА МЕ ИЗВИНИШ — заяде се Смърт. Огледа се наоколо с поглед, който прониква през пространството, времето и душите на хората, отбеляза свлачище в далечния Клач, ураган в Хоуондаленд и чума в Херген.
ОХ, РАБОТА, РАБОТА — промърмори той и пришпори коня си в небесата.
Верънс тичаше през стените на собствения си замък. Стъпалата му едва докосваха земята — заради неравностите по пода от време на време изобщо не стъпваше по него.
Като крал той беше свикнал да не забелязва прислугата и притичването през тях като призрак беше почти същото. Единствената разлика беше, че те не се отдръпваха от пътя му.
Верънс стигна до детската стая, видя разбитата врата и свлечените на пода чаршафи…
После чу чаткане на копита. Втурна се към прозореца и видя собствения си кон да препуска с все сила през портите на замъка, впрегнат в колесница. Секунди по-късно трима конници го последваха. Чаткането на копитата отекваше още няколко мига, след което утихна. Кралят блъсна с юмрук по стената и ръката му потъна на една педя в камъка.
След това се хвърли през прозореца във въздуха, без да обръща внимание на височината, и полупрелетя, полупретича през вътрешния двор по посока на конюшните.
Отне му не повече от двайсет секунди да установи, че към множеството други неща, които призраците не могат да вършат, трябва да се добави и язденето. Успя да се качи на седлото или поне успя да възседне въздуха непосредствено над него, но когато конят най-сетне хукна напред, ужасен до полуда от мистериозните неща, които се случваха зад ушите му, Верънс остана да виси във въздуха, яхнал пет стъпки чист въздух.