— Хиляда години!
— Фактически аз построих замъка. Тъкмо го бяхме боядисали и отвътре, племенникът ми взе, че ми отсече главата, докато спях. Просто не мога да ти опиша колко ми докривя от тая работа.
— Но… хиляда години… — повтори немощно Верънс.
Чампот го подхвана за лакътя.
— Не е толкова зле — довери му, докато разхождаше сащисания крал по двора. — В доста отношения е дори по-хубаво, отколкото да бъдеш жив.
— Ще да са ужасно необичайни отношения, значи! — сопна се Верънс. — На мене ми харесваше като бях жив!
Чампот му се ухили с разбиране.
— Скоро ще свикнеш, не се бой.
— Аз не искам да свиквам!
— Имаш мощно морфогенно поле, затова е — отбеляза Чампот. — Мога да го почувствам оттук. Аз обръщам внимание на тия неща. Да. Изключително мощно, бих казал.
— Това пък какво е?
— Никога не съм бил силен в приказките. Винаги ми се е струвало по-лесно да ударя някого с нещо, вместо да му приказвам. Но доколкото схващам, всичко се свежда до това колко жив си бил. Когато си бил жив и здрав, искам да кажа. Нещото се нарича… — направи пауза той — животинска жизненост. Да, точно тъй беше. Животинска жизненост. Колкото повече от нея имаш, толкова по-дълго оставаш себе си, след като се превърнеш в призрак. Предполагам, че ти си бил сто процента жив приживе.
Въпреки нежеланието си Верънс се почувства поласкан.
— Стараех се да не оставам без работа — отговори.
Двамата крале преминаха с отмерена стъпка през стената и влязоха в Голямата зала, която понастоящем беше празна. Видът на грубите кръстокраки маси отключи автоматична реакция у Верънс.
— Как решаваме проблема със закуската? — попита той.
Чампот го изгледа изненадано.
— Ние не закусваме — отговори. — Ние сме призраци.
— Ама аз съм гладен!
— Не, всъщност не си. Всичко е просто плод на твоето въображение.
От кухнята се дочу потракване на съдове. Готвачите вече бяха станали и по липса на други инструкции приготвяха обичайното за замъка сутрешно меню. Познати аромати се носеха из въздуха току под опушения свод, който отвеждаше към кухнята.
Верънс подсмръкна.
— Наденички — замечтано произнесе той. — Бекон. Яйца. Пушена риба. — Загледа се в Чампот. — Кървавица — прошепна.
— Ти всъщност дори нямаш стомах — отбеляза възрастният призрак. — Всичко става единствено в съзнанието ти. Силата на навика, разбираш ли. Само си мислиш, че искаш да ядеш.
— Аз мисля, че умирам от глад.
— Да, но така или иначе не можеш дори да докоснеш храната — внимателно обясни Чампот. — Нищо не можеш да пипнеш.
Верънс приседна на една от пейките, като внимаваше да не потъне през нея, и обгърна с длани главата си. Беше чувал, че смъртта е лошо нещо. Просто досега не си беше давал сметка колко лошо беше всъщност.
Той жадуваше за отмъщение. Искаше да се измъкне от този ужасен замък и да намери сина си. Но истински го плашеше фактът, че това, което му се искаше най-много от всичко на света, беше поднос пържени бъбречета.
Влажна зора наводни пейзажа, озари бойните кули на замъка Ланкър, атакува караулното помещение и най-накрая проникна през капаците на прозорците.
Дук Фелмет унило се взираше в мократа гора. Наоколо имаше толкова много от нея!… Не че лично той имаше нещо против дърветата като такива, просто гледката на толкова много дървета на едно място му се струваше безкрайно депресираща. Продължаваше да му се иска да започне да ги брои.
— Наистина, любов моя — каза.
Дукът извикваше у хората представа за някакъв вид влечуго, вероятно от тези, които обитават вулканични острови, помръдват веднъж дневно, притежават рудиментарно трето око и мигат по веднъж месечно. Той самият считаше себе си за цивилизован мъж, далеч по-приспособен към сухия въздух и яркото слънце на някой по-добре организиран климат.
От друга страна, разсъждаваше той, може би е прекрасно да бъдеш дърво. Дърветата нямат уши, беше категоричен по въпроса. И освен това изглежда се справяха някак и без свещеното тайнство на брака. Мъжките дъбове — беше го видял с очите си — просто разпръскваха полена си и бризът го понасяше. Работата по отглеждането на жълъдите — освен ако не се наричаха дъбови ябълки, не, със сигурност бяха жълъди — се случваше някъде другаде…
— Да, съкровище мое — повтори той.
Да-а, дърветата всичко си бяха измислили. Дук Фелмет хвърли последен поглед към зеленото покривало на леса. Егоистични копелета.
— Разбира се, скъпа моя.
— Какво? — попита дукесата.
Дукът се поколеба, като отчаяно се опитваше да превърти назад в главата си монолога й от последните пет минути. Чул бе нещо, свързано с това, че бил половин мъж и… нарочно се преструвал на нерешителен. И със сигурност беше дочул оплакване от студа, царящ в замъка. Да, вероятно това беше. Е, тия окаяни дървета поне веднъж можеха да влязат в употреба.