— Тропа се отвъд.
— Къде отвъд? — попита Шутът.
— Отвъд портата, глупако.
Шутът притеснено го изгледа.
— Тропане отвъд портата? — подозрително попита той. — Това Зен ли е, що ли?
Когато вратарят с пъшкане и сумтене се отправи към вратите на замъка, готвачът побутна още един петак към купчинката със залозите и хвърли остър поглед над картите си към Шута.
— Какво е Зен?
Камбанките на Шута звъннаха, докато си подреждаше картите. Без да се замисли, той обясни:
— О, това е разновидност на клачианската философска система Сумтин, известна с аскетизма си и със стремежа към личен духовен мир и завършеност, които се постигат посредством медитация и дихателни техники. Интересен аспект на философията им е задаването на привидно безсмислени въпроси с цел разширяване на дверите на възприятието.
— Я пак повтори — подозрително каза готвачът.
Той беше на ръба на нервен срив. Докато сутринта носеше закуската към Голямата зала, непрекъснато му се струваше, че нещо се опитва да измъкне подноса от ръцете му. И като че това не беше достатъчно лошо, та новият дук го беше върнал обратно, за да му донесе… Той потрепери. Овесена каша! И рохко яйце! Готвачът беше прекалено стар за подобни изненади. Беше свикнал да си върши работата по своя си начин. Беше готвач в истинските традиции на феодалното владение. Ако няма натикана ябълка в устата си и не става за печене, той отказваше да сервира ястието.
Шутът се поколеба с карта в ръка, потисна паниката си и заразсъждава трескаво.
— Мислим си, чиче — изквича той, — дека вий сте по-претъпкан с въпроси, отколкото е платноходката с платна.
Готвачът се успокои.
— Добре де, окей — каза, все още не напълно убеден. На Шута му се наложи да изгуби следващите три раздавания, само и само да замаже грешката.
Междувременно вратарят отвори прозорчето на малката портичка и надникна през дупката.
Кой тропа отвъд? — изръмжа той.
Въпреки че беше измокрен до кости и ужасен до смърт, войникът се поколеба.
— Отвъд? Отвъд кое? — попита той.
— Ако си ме разкарвал само за да ме разиграваш, като нищо можеш да си стоиш отвъд целия ден — меко каза вратарят.
— Не! Аз трябва да видя дука по неотложност! — извика войникът. — Вещиците са излезли!
Вратарят тъкмо се готвеше да отвърне нещо от рода на „Е, добро време на годината са си избрали да наизлизат“ или „И на мене ми се иска да изляза, ама…“. Спря, когато видя изражението на мъжа отвън. Не беше лице на човек, който би проумял шегата. Беше поглед на човек, зърнал неща, с които добрият гражданин не се осмелява да се шегува…
— Вещици? — произнесе лорд Фелмет.
— Вещици! — извика дукесата.
Из ветровитите коридори на замъка слаб глас, също като воя на вятъра в ключалките на вратите, повтори с нотка надежда: „Вещици!“
Хората със свръхестествен усет…
— Това си е намесване в реда на събитията и туй то — обяви Баба Вихронрав. — И нищо добро не ни чака.
— Толкова е романтично! — възкликна задъхано Маграт и потисна една въздишка.
— Гу-гу-гу — изгука Леля Ог.
— Както и да е — заключи Маграт, — ти уби оня ужасен човек!
— Не съм. Аз просто насърчих… събитията да поемат своя курс. — Баба Вихронрав се намръщи. — Той не проявяваше каквото и да е уважение. Веднъж да загубиш уважението на хората, и вече можеш да считаш, че си я загазила.
— Куко ма, мама, отю-ботю-бо.
— Мъжът с каляската обаче ни го донесе, за да го спасим! — извика Маграт. — Той е искал детето да оцелее! Толкова е очевидно! Съдбата така е решила!
— О, очевидно било — повтори Баба Вихронрав. — Признавам ти, очевидно беше. Но само защото са очевидни, не значи, че нещата са истински.
Тя претегли на ръка короната. Усещаше я много тежка, по оня особен начин, който отива отвъд мерките за тегло.
— Да, но идеята е… — започна Маграт.
— Идеята е — прекъсна я Баба, — че хората ще дойдат да го търсят. Ще ровят. Сериозни хора. Ще търсят сериозно. Търсене от вида на „събори-стените-на-къщата“ и „подпали-сламения-покрив“.
И…
— Куко ми пави малкия касавец?
— …И освен това, Гита, убедена съм, че всички ще се почувстваме далеч по-добре, ако престанеш да гукаш по този начин! — сопна се Баба.
Можеше да усети как й се опъват нервите. Винаги я хващаха нервите, когато не беше сигурна какво да предприеме. Междувременно се бяха пренесли в колибата на Маграт и обстановката започваше да я дразни, защото домакинята вярваше в мъдростта на Природата и в елфите, и в лековитата сила на цветовете, и в кръговрата на сезоните, и в какви ли не други неща, с които Баба Вихронрав не желаеше да си има вземане-даване.
— Ти мене няма да ме учиш как се гледат бебета — с мек глас я отряза Леля Ог. — Мене с моите петнайсет?
— Просто отбелязах, че следва да поразъждаваме върху ситуацията — отвърна Баба. Двете вещици се втренчиха в нея.
— Е? — подкани Маграт.
Пръстите на Баба забарабаниха по ръба на короната. Тя се начумери.
— Първо, трябва да го разкараме далеч оттук. — Тя вдигна предупредително длан. — Не, Гита, знам, че къщата ти е идеална и всичко останало, но просто тук не е безопасно. Детето трябва да замине някъде далеч оттук, където никой няма да го знае кое е. Имаме да се оправяме и с това. — Тя запремята короната от длан в длан.
— А, това е лесно — каза Маграт. — Имам предвид просто да я натикаме под някоя скала или нещо друго. Лесна работа. Много по-лесна от гледането на бебета.
— Не е тъй — възрази Баба. — И причината е, че цялата тая страна е пълна с бебета и всички те си приличат като две капки вода, но не ми се струва тъдява да има много корони: Те си имат свой начин да бъдат намерени. Викат някак си направо в човешките умове. Ако я тикнеш под камък някъде из околността, само след седмица някой случайно ще я намери. Помни ми думата.
— Истина е туй, истина е — потвърди сериозно Леля Ог. — Нали знаеш колко пъти си хвърляла магически пръстен в най-дълбоките океански глъбини и после, като се прибереш у дома и си купиш калкан за вечеря, пръстенът се оказва вътре в него?
Обмислиха казаното в пълно мълчание.
— Никога — заядливо отговори Баба. — Нито пък ти. Както и да е, детето може един ден да си я поиска. Това си е негово рождено право в края на краищата. Кралете много се уповават на короните си. Наистина, Гита, понякога ти хрумват възможно най…
— Аз да отида да направя чай, а? — досетливо я прекъсна Маграт и изприпка към кухнята.
Двете възрастни вещици седяха в двата края на масата, потънали в учтива, напрегната тишина. Най-накрая Леля Ог каза:
Подредила е хубавко, не смяташ ли? С цветенца и всичко останало. Какви са тия неща по стените?
Сигили4 — кисело отговори Баба. — Или нещо подобно.
— Изглеждат модерно — учтиво продължи Леля Ог. — Ами ония мантии и пръчици и други нещица?
4
Сиглите са художествени символи, свързани с идеята, че божествата и духовете могат да бъдат призовавани и контролирани. Използват се в религиозните практики. Терминът идва от латинското „sigilum“, което означава „запечатвам“.