Заекът се приближи с подскачане към него. Свит към пода, той протегна врат и подуши обувките му. Миещото мече се отдалечаваше бавно. Водният плъх все още не се виждаше.
„Мънички братя — помисли си Джери. — Тези създания са мои мънички братя и всички сме събрани тук като обитатели на онова, което чужденецът смята за чужда планета, за да бъдем изследвани от него.“
Нещо се обви около гърдите му, вдигна го и го запрати към стената. Но той не се удари в нея. В стената се отвори процеп и Джери излетя през него.
Падаше. В тъмнината не виждаше почти нищо, но успя да различи под себе си някакви сенки и вдигна ръце, за да предпази лицето си. Стовари се върху едно дърво и жилавите клони забавиха падането му. Той отчаяно протегна едната си ръка — с другата продължаваше да пази лицето си. Стискайки сляпо, успя да вкопчи пръсти в един клон. Клонът се огъна под тежестта му и забави падането. Джери заопипва с другата си ръка и пръстите му откриха по-голям клон, достатъчно здрав, за да го спре.
Увисна за миг на дървото, приветствайки острия, уханен мирис на бор в ноздрите си. Лъхаше лек ветрец и единственото, което се чуваше наоколо, бе шепотът на иглолистната гора.
Висеше на дървото благодарен — преизпълнен с развълнувана благодарност, че е избягал от вътрешността на онова чуждо нещо. Макар че когато помисли отново, осъзна, че „избягал“ не е най-точната дума. Беше изхвърлен. Те или то, или каквото и да беше нещото, бе взело всичко, което му трябваше от него, и го бе изхвърлило навън. Както навярно преди това бе изхвърлило рибата, а малко по-късно щеше да изхвърли заека, мечето и плъха.
Очите му вече се бяха адаптирали донякъде към тъмнината и той предпазливо се прехвърли от клона към ствола на дървото. Достигна го и го прегърна с ръце и крака, давайки си миг отдих. Клоните бяха гъсти и не можеше да види земята, а нямаше ни най-малка представа на какво разстояние от нея се намира. Не много високо, каза си той, защото нещото надали го бе изхвърлило от повече от десетина метра височина, а той беше падал известно време преди дървото да го спре.
Джери започна да се спуска бавно по дървото. Не беше лесно, особено в тъмнината, защото от ствола растяха много клони и трябваше да маневрира, за да ги избягва. Дървото не беше много дебело и високо — дънерът му не бе повече от петдесет сантиметра, макар че със спускането надолу ставаше по-дебел.
Внезапно краката му докоснаха земята и коленете му се превиха. Джери предпазливо опипа с един крак, за да се увери, че наистина е стъпил на земята, после удовлетворен пусна ствола и се провря през ниските приведени клони.
Застана до дървото и се огледа втренчено наоколо, но мракът бе толкова гъст, че не успя да види почти нищо. Прецени, че е на известно разстояние от пътя, по който бе карал преди да паркира колата си, а после с удивление и малко страх откри, че е загубил всякаква ориентация.
Тръгна напосоки с надеждата да открие място, където дърветата не растат толкова нагъсто, за да може да вижда по-добре, но успя да направи само няколко крачки и се заплете в друго дърво. Опита в нова посока и се повтори същото. Джери се приведе към земята и се втренчи нагоре с надеждата да забележи тъмните очертания на нещото, което бе пристигнало от небето, но не успя.
Застана неподвижно и си каза, че сигурно ще може да види светлините на Лоун Пайн, но не успя да забележи нито една светлинка. Опита се да открие някое познато съзвездие на небето, но там нямаше звезди — или бе облачно, или гората бе прекалено гъста.
За Бога! Беше се озовал тук, загубен сред гората на не повече от километър и половина от градчето — малко градче, разбира се, но все пак градче.
Естествено, можеше да прекара нощта тук, докато не разсъмнеше, но въздухът вече бе леден и до сутринта щеше да стане още по-студен. Можеше да запали огън, каза си той, но после се сети, че няма кибрит. Не пушеше, затова никога не носеше кибрит. А и спускащият се студ не беше единственият проблем. Колкото бе възможно по-бързо трябваше някак си да намери телефон. Кати сигурно беше бясна. Щеше да му се наложи да й обясни какво го е сполетяло.
Спомни си един съвет за изгубил се човек — върви надолу. Вървейки надолу, човек може да стигне до вода и като продължи по течението й, рано или късно да открие хора. Ако тръгнеше надолу, щеше да стигне до реката. А като продължеше по брега й, щеше да излезе на пътя. А можеше да се опита и да пресече реката, което евентуално би го отдалечило доста от Лоун Пайн. Но тази възможност не бе особено привлекателна, защото той не познаваше реката, а пресичането й можеше да е опасно. Можеше да е дълбока или да има силно течение.