— Ако се обади Джери, нали ще му обясниш положението?
— Разбира се — отвърна Гарисън.
— Ще ти се обадя — обеща Кати. — Почакай един момент. Имам подозрението, че телефонните линии тук ще бъдат претоварени. Защо не накараш някой да се свърже с нас по телеграфа към девет и половина? Продължавай да се опитваш, ако не успеят да се свържат. Имаш ли номера тук?
— Да. Ще можеш ли да намериш някой да отговаря на телефона и да поддържа връзката вместо теб?
— Ще намеря — отвърна Кати. — Колко мога да му платя? Какъв е бюджетът за тази операция?
— Колкото можеш по-малко — каза Гарисън. — И толкова много, колкото се наложи.
— Добре тогава — каза Кати. — Ще поддържам връзка.
И затвори телефона. Влезе Нортън.
— Джими тръгна с филмите — каза той. — Остави един свой приятел да наглежда бензиностанцията.
— Не се забавихте много — забеляза Чет.
— Имах късмет — отвърна Нортън. — Намерих Джими веднага, а там се мотаеше и приятелят му.
— Ще ни трябва още един човек — рече Кати. — Джони ще се обади към девет и половина. Ще ни трябва някой да поддържа връзката, докато се върнем, Възможно е линиите да бъдат претоварени и да не можем да се свържем с никого.
— Струва ми се, че имам точно човек за вас — каза Нортън. — Току-що го видях на улицата. Един стар чудак, казва се Стифи Грант. Ще направи всичко за едно питие.
— Може ли да се разчита на него?
— Ако има какво да пие.
— Колко ще трябва да му платя?
— Два долара.
— Кажете му, че ще му дам пет. Но му внушете, че не трябва да предава телефона на никого. Независимо каква е причината.
— Можете да разчитате на него. Той е еднопосочен. В момента е трезвен. Ще разбере.
— Не знам какво щяхме да правим без вас — каза Кати.
— Моля ви — отвърна Нортън. — С Джони сме стари приятели. Бяхме колеги в университета.
— Онова нещо било паднало върху някаква кола — каза Чет. — Още ли е там?
— Да, доколкото зная — каза Нортън. — Охранява я полицай. Не дава да я местят, докато не се появи някой.
— Кой трябва да се появи?
— Не знам — отвърна Нортън.
— Тогава да тръгваме — каза Кати. — Искам да хвърля един поглед на тази кола. И да я снимам.
— Вървете направо по улицата — каза Нортън. — По пътя към реката. Не е далеч. Вижда се полицейски автомобил с червени светлини. Ще я намерите точно там. Аз ще доведа Стифи и ще го въведа в работата. Ще се видим по-късно.
Към края на първия комплекс сгради двамата забелязаха проблясващите червени лампи на полицейския автомобил. Когато се приближиха, от сенките се показа един полицай.
— Журналисти сме — рече му Кати. — От минеаполиския „Трибюн“.
— Мога ли да видя журналистическата ви карта, моля?
Кати извади портфейла от чантата си и му подаде документа. Полицаят бръкна в джоба си за фенерче и насочи лъча към картата.
— Катрин Фостър — прочете той. — Срещал съм името ви във вестника.
— Мъжът с мен е Чет Уайт. Нашият фотограф.
— Добре — каза полицаят. — Тук няма какво толкова да се види. Нещото, каквото и да е то, е оттатък реката.
— Ами колата? — попита Чет.
— Още е тук.
— Какво ще кажете да направя няколко снимки?
Полицаят се поколеба, после каза:
— Мисля, че може. Но не я докосвайте. От ФБР ни помолиха да я оставим, както си е.
— Какво общо има ФБР с тази работа? — попита Кати.
— Не зная, госпожо — отвърна полицаят. — Но така ми наредиха. Пратили са хора насам.
Заобиколиха полицейската кола и повървяха малко по пътя. Смачканият автомобил беше на края на моста — или по-скоро на края на мястото, където по-рано бе лежал мостът. Самия мост го нямаше. Колата бе сплескана, сякаш отгоре й беше минал валяк.
— Има ли някой вътре? — попита Кати.
— Според нас не, госпожо.
Чет правеше снимки, обикаляше около сплескания автомобил, светкавицата на апарата мигаше непрекъснато.
— Идентифицирахте ли колата? — попита Кати. — Може би номера?
Полицаят сви рамене.
— Може и да има номер, но не се вижда. Колата е шевролет, на няколко години. За модела не съм сигурен.
— Нямате ли някаква представа кой може да е бил вътре? И какво може да му се е случило?
— Сигурно някой е спрял да лови риба във вира под моста. Твърдят, че имало голяма пъстърва. Казаха ми, че тук често идвали хора.