— Струва ми се, че мина доста добре — рече тя.
— Този път не бяха толкова стръвни — отвърна Портър. — Тази работа може да придобие политически оттенък по-късно, но засега няма такова нещо. Прекалено нова е, за да има политически оттенък. Но само дай на момчетата от Конгреса няколко дни и ще видиш.
Той отиде до бюрото си, седна и се загледа как Марша се приготвя да си тръгне.
В стаята стана тихо. Някъде отдалеч се чу телефонен звън, а по някакъв далечен коридор глухо отекваха нечии стъпки.
Той вдигна слушалката и набра номера. Алис му отговори.
— Мислех си, че ще се обадиш — каза тя. — Стоях до телефона. Как мина?
— Не е зле. Не ме сдъвкаха.
— Бедният Дейв — рече Алис.
— Всичко е наред. Аз помолих за тази служба. И взимам парите.
— Никога не си молил за нея.
— Е, може и да е така, но се нахвърлих на възможността да получа работа.
— А имаш ли някаква възможност да прескочиш насам? Приготвила съм ти питие.
— Опасявам се, че не, Алис. По-добре да остана тук, за да могат да ме намерят. Поне за малко.
— Добре тогава. Чао… Един момент, татко отчаяно жестикулира. Иска да разговаря с теб.
— Дай ми сенатора. Винаги се радвам на възможността да поговоря с него.
— Лека нощ, мили. Ето ти татко.
Гласът на сенатора прокънтя в ухото му.
— Дейв, какво става там? По телевизията предават непрекъснато, но по дяволите, те не знаят какво става. Изглежда, никой не знае. Има ли нещо вярно в тази работа, че сме имали посетител от космоса?
— И ние не знаем повече от хората в телевизията — отвърна Портър. — Но мога да ви съобщя една новина. Нашите разузнавателни станции са засекли нещо ново в орбита.
Той разказа набързо на сенатора за новия обект.
— В такъв случай може би наистина има нещо вярно — рече сенаторът. — Не прилича на филмите и на тъпите телевизионни програми. Засега няма малки човечета.
— Няма малки човечета — съгласи се Портър. — Ще трябва да привикнем към мисълта, че ако там има живи същества, те може и да не са хора.
— Ако има живи същества?
— Точно така.
— Ние, американците, бързаме да правим заключения — каза сенаторът. — Имаме твърде голямо въображение и твърде малко здрав разум.
— Засега страната приема положението спокойно. Без истерия. Без паника.
— Понеже още няма никакво основание за истерия — каза сенаторът. — Съвсем скоро ще започнат безумни истории. Проклетите глупаци ще започнат да пускат слухове. И още нещо, Дейв.
— Да?
— Ставало ли е дума проблемът да се интернационализира?
— Не ви разбирам напълно.
— Имаме ли намерение да се свържем с други държави? Ще споделим ли проблема с тях?
— Не ви разбирам, сенаторе. Още няма какво да споделяме.
— Но за Бога, Дейв, ами ако има! Ако в Минесота са се приземили извънземни, ние трябва непременно да ги запазим за себе си. Помисли си, това е нов разум, нова технология.
— Разбирам гледната ви точка — каза Портър.
— Поне трябва да имаме първи възможността да научим нещо от тях — каза сенаторът. — А това, което бихме могли да научим от тях, би могло да обърне всичко наопаки.
— Имате ли представа колко трудно може да се окаже контактуването с извънземни — ако в онова нещо, което е паднало, наистина има извънземни?
— Естествено, че знам. Разбирам всичко. Но ние разполагаме с най-добрите учени в света. Разполагаме с големи умове.
— Въпросът още не е дискутиран, поне тук — каза Портър.
— Отворѝ дума за това — каза сенаторът. — Ще се опитам да се срещна с президента лично, но ако можеш да отвориш дума за това…
— Ще отворя — обеща Портър. — Но не знам дали ще се получи.
— Само една дума — рече сенаторът. — Това е всичко, за което те моля. Само една дума преди вашите хора да тръгнат по задачите си във всички посоки. Искаш ли да разговаряш пак с Алис?
— Ако тя иска.
Алис се обади отново и поговориха малко, а после затвориха. Портър се завъртя със стола си и забеляза, че някой е застанал на вратата.
— Здравей, Джак — каза той. — Откога стоиш там? Трябваше да влезеш и да седнеш някъде.
— Само от няколко минути — отвърна Джак Кларк. Той беше военният съветник на президента.
— Сенатор Дейвънпорт беше на телефона току-що — каза Портър.