— Винаги съм се чудил защо седиш тук — каза Джордж. — За млад журналист като теб има толкова много места. Не трябва да седиш тук. Вестниците в Минеаполис ще ти намерят място. Сто на сто ще те глътнат веднага, стига да поискаш.
— Не знам дали е така — каза Нортън. — Във всеки случай тук ми харесва. Сам съм си шеф, бизнесът си е мой. Не носи много пари, но са достатъчно, за да преживея. Ще се загубя в големия град. Имам един приятел в Минеаполис. Завежда отдела за вътрешна информация в „Трибюн“. Млад е за поста си, но е добър. Казва се Джони Гарисън…
— Обзалагам се, че ще те назначи — прекъсна го Джордж.
Може би. Не знам. Отначало сигурно би ми било трудно, поне докато усвоя тънкостите на вестникарството в големия град. Та както бях започнал да ти казвам, Джони е редактор там и печели много повече от мен. Но пък си има и своите проблеми. Не може да зареже работа рано следобед и да отиде за риба, ако му се прииска. Не може да се отпусне днес и да навакса загубеното време утре. Има къща с голяма ипотека. Издържа скъпо струващо семейство. Всеки ден изминава цели мили в натовареното градско движение, за да се добере до работа, а после и за да се върне вкъщи. Има адски много отговорности. Пие доста повече от мен. Навярно трябва да върши безброй неща, които не иска, и да се среща с хора, с които с удоволствие не би се срещал. Работи много и отнася отговорностите у дома си…
— Е, всяка работа си има недостатъците — каза бръснарят.
Една объркана муха бръмчеше дразнещо на прозореца с глупаво упорство. На витрината бяха подредени шишенца, използвани извънредно рядко — украса, останала от едно време. На стената бе окачена пушка тридесети калибър.
Служителят на бензиностанцията на ъгъла нагласи маркуча в резервоара на колата на банкера, погледна нагоре през рамо и възкликна:
— За Бога, Кърмит, виж!
Банкерът погледна.
Нещото в небето беше голямо, черно и съвсем ниско над тях. Не издаваше никакъв шум. Просто си летеше и бавно се снижаваше. Изпълваше половината небе.
— НЛО — каза служителят. — Първото, което виждам. Господи, колко е голямо! Никога не съм си представял, че са толкова големи.
Банкерът не отговори. Беше прекалено вцепенен, за да отговори. Изобщо не можеше да помръдне.
Сервитьорката Сали изпищя, изпусна метлата и побягна, сляпо и безцелно, без да спира да пищи.
Сепнат от писъка, Стифи Грант се килна от бурето към улицата, после забеляза голямото черно нещо в небето, вдигна глава и я изви толкова назад, че загуби равновесието си, което и без това не беше особено добро — резултат от привършването на онова, което бе останало в бутилката с долнопробен самоделен алкохол, произведен от Ейб Паркър някъде в гората. Стифи се прекатури назад и зае стабилна седяща поза насред улицата. После успя да се изправи и отчаяно побягна. Пурата падна от устата му, но той не спря да я вдигне. Беше я забравил.
В бръснарницата Джордж заряза подстригването и изтича до прозореца. Видя Сали и Стифи да бягат панически. Пусна ножиците, смъкна пушката от стената, зареди я и се хвърли към вратата.
Нортън се надигна от стола.
— Какъв е проблемът, Джордж? Какво става?
Бръснарят не отговори. Вратата се затръшна зад него.
Нортън я отвори и излезе на тротоара. Бръснарят тичаше по улицата. Появи се служителят от бензиностанцията — тичаше срещу него.
— Натам, Джордж — извика той и посочи крайградската поляна. — Приземи се до реката.
Джордж се спусна нататък. Нортън и служителят го последваха. Кърмит Джоунз, банкерът, пердашеше след тях, като се задъхваше и пухтеше.
Нортън прекоси поляната и спря над ниския чакълест бряг. Напреки на реката, над моста, който покриваше изцяло, бе кацнала огромна черна кутия, чиято дължина бе достатъчна, за да обхване реката — единият й край лежеше на отсрещния, а другият — на отсамния бряг. Беше по-скоро дълга, отколкото широка, и висеше високо във въздуха над водата. На пръв поглед бе просто продълговато тяло без никакви отличителни белези — кутия, боядисана в най-черното черно, което човек можеше да си представи.
Бръснарят беше спрял пред него и вдигаше пушката към рамото си.
— Не, Джордж, не! — извика Нортън. — Недей!
Пушката гръмна и почти едновременно с изстрела от просната над реката кутията блесна ослепителна мълния. Бръснарят за миг сякаш припламна. После светлината изчезна и той остана изправен неподвижно, като нелеп черен пън. Човек, от когото излизаше пушек. Оръжието в ръцете му стана огненочервено и се огъна, цевта увисна като сварен спагет. После бръснарят Джордж потече към земята и остана да лежи на купчина, която нямаше ни най-малко сходство с човек — черна, все още димяща купчина, над която се издигаха леки къдри неприятно миришещ дим.