Посетителят в склада за рояли

Към пет без петнайсет реших да използувам телефона, по-скоро за да сторя нещо, отколкото за да говоря. Реших да се обадя в Нюбигинз да попитам могат ли да ми препоръчат някоя хубава книга за роялите. Почнах да набирам „Телефонни услуги“, но в това време чух някой да казва „Да?“

Беше мистър Спецафлай.

— Мислех да се обадя в Нюбигинз да попитам нямат ли някоя добра история на пианото.

— На телефона О. М. Спецафлай.

— Да, сър.

— С кого разговарям, моля?

— Изглежда нещо става с телефона, мистър Спецафлай — казах аз. — Ашланд Клюпър е на телефона.

— Какво има, мистър Клюпър?

— Мислех дали не може да се обадя в Нюбигинз.

— Какво е Нюбигинз?

— Книжарница, сър.

— Ще ви позвъня — рече мистър Спецафлай. Мислех, че ще звънне след няколко минути.

Позвъня ми чак в петък в пет без четвърт.

— Мистър Клюпър — рече той, — преди да излезете, моля отбийте се в кабинета ми да си вземете чека.

— Да, сър.

Чекът беше сложен в зелена чиния, която можеше да служи и за пепелник.

— Ще получавате чека си всеки петък — уведоми ме мистър Спецафлай.

— Добре, сър. Благодаря ви.

Взех чека и почнах да го сгъвам, тъй че да остане време, ако той пожелае да ми каже още нещо.

— Чудесно! — отбеляза той. — Безупречно прегънато.

Почаках още малко с надежда, че ще добави нещо за моите задължения през идната седмица, но той не каза нищо повече.

В събота сутринта посетих личния състав на Слиго & Бейли и момичето ме попита:

— Е, как върви работата?

— Питам се, не бихте ли ми казали нещо повече за мистър Спецафлай?

— Да не сте решили да напускате?

— Не, не мисля да напускам.

— Какво правихте цяла седмица?

— Нищо.

— А той?

— Не зная.

— Чудак ли ви изглежда?

— Не мисля, че е чудак.

— Значи смятате да останете?

— Имате ли друго вакантно място?

— Откровено казано, има едно, но то е в отдела за печки с шейсет и пет долара седмична надница и без никакви по-нататъшни увеличения. Най-малко година-две. Искате ли да се срещнете с началника на този отдел?

— А ако остана една година на работа при мистър Спецафлай, ще получавам сто и двайсет долара седмично, така ли?

— Да, така е.

— Но това е доста хубаво, нали?

— Да, хубаво е.

— И не съм женен.

— Да, миналия понеделник видях в заявлението ви.

— Е, добре, ако след една година служба при мистър Спецафлай ви предложа да станете моя жена, какво бихте ми отговорили?

— Аз съм омъжена — отвърна момичето. — Искате ли да се срещнете с началника на отдела за печки?

— Не. Ще ми кажете ли нещо за мистър Спецафлай? Т.е., за моите задължения?

— Щом сте решили да останете още една седмица при мистър Спецафлай, защо не попитате самия него в понеделник?

В понеделник сутринта в осем часа мистър Спецафлай бе застанал пред вратата на кабинета си.

— Много държа на точността — каза той, — сега е осем без една минута. Обикновено аз идвам в осем без десет, но и това е добре — да идвате в осем без една.

— Да, сър.

— Освен това държа и на изрядната външност. Човек, който в понеделник идва изряден, ще бъде спретнат през цялата седмица.

— Мистър Спецафлай, в какво се състоят задълженията ми?

— Моето момче — отвърна мистър Спецафлай, — работата те очаква в канцеларията ти.

Кимна ми любезно и влезе в кабинета си. Промъкнах се между роялите и влязох в канцеларията си. Очаквах да намеря на писалището си купчина книжа, но там нямаше нищо. Седнах и се помъчих да си представя за кого ли е омъжена, но не можах. Момиче, което е омъжено, е омъжено и толкова.

Втората седмица премина точно както първата. В петък следобед в пет часа си взех чека и си отидох у дома. В събота сутринта отново отидох в личния състав, защото исках пак да я видя.

— В отдела за хладилници има вакантна длъжност — започна тя. — Искате ли да се срещнете с началника?

— Кой е той?

— Мистър Ставрос.

— Колко е заплатата?

— Шейсет и пет, но без вероятност за увеличение. Не сте ли доволен в склада?

— Не зная какво трябва да правя.

— Да, така става.

— Разчистих пътека между роялите.

— А мистър Спецафлай одобри ли това?

— Не ми е казал.

— Той минава ли по пътеката?

— Не, но в деня, когато разчистих пътеката, той ми телефонира в пет без четвърт и каза, че отсега нататък когато и да вдигам слушалката, трябвало да казвам „Ашланд на телефона“. А аз дотогава казвах „Ало“.

— Надявам се, че му е харесала пътеката, която сте направили?

— Мислите ли, че все така ще я карам и ще върша все такива неща?

— Да, струва ми се.