Погледнах. Беше на една пресечка назад, надолу по улицата, а аз вече изоставах от графика.
— Слушайте, госпожа, оставете писмото до кутията! Ще го вземем утре.
— НЕ! НЕ! ИСКАМ ДА ГО ВЗЕМЕТЕ СЕГА!
Размаха писмото във въздуха.
— Ох, госпожо!
— ЕЛАТЕ ДА ГО ВЗЕМЕТЕ! НЕ Е ЗА ТУК!
Боже мой!
Оставих чантата. Свалих фуражката си и я ударих в земята. Изтърколи се посред улицата. Оставих я и се върнах при жената. Половин пресечка назад.
Държеше рекламна брошура! Третокласна поща. За някаква разпродажба на дрехи.
Върнах се, взех си фуражката. Сложих си я. Преметнах пак чантата на лявото рамо и продължих нагоре. 40 градуса.
Когато минавах покрай една къща, друга жена изтича навън.
— Момче! Момче! Имаш ли писъмце за мен?
— Госпожа, ако не съм пуснал писмо в кутията ви, значи нямате поща.
— Ама аз знам, че има писмо за мен!
— Защо мислите така?
— Защото сестра ми се обади и каза, че ще ми пише.
— Госпожо, няма писмо за вас.
— Знам, че има! Знам, че има! Знам, че е там!
Посегна към писмата, които държах.
— НЕ ПИПАЙТЕ ПОЩАТА НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ! ДНЕС НЯМА НИЩО ЗА ВАС!
Обърнах се и се отдалечих.
— ЗНАМ, ЧЕ ПИСМОТО МИ Е У ВАС!
Друга стоеше пред входа на къщата си.
— Днес закъсняхте.
— Да, госпожо.
— Къде е щатният?
— Болен е от рак.
— От рак? Харолд има рак?
— Да, и ще умре.
Подадох й писмата.
— СМЕТКИ! СМЕТКИ! СМЕТКИ! — закрещя. — САМО ТОВА ЛИ МИ НОСИТЕ? САМО СМЕТКИ!
— Да, госпожо, само това.
Обърнах се и продължих.
Какво им бях виновен, че използват телефон, газ, електричество и купуват толкова неща на кредит? А когато им занасях сметките, почваха да ми крещят — сякаш аз съм пуснал молба за инсталиране на телефон или аз съм поръчал телевизор за 360 долара, без да имам пари в банката.
Следващият адрес беше малък двуетажен блок, сравнително нов, с 10–12 апартамента. Отпред, под стряхата на верандата, имаше секретна кутия. Най-сетне малко сянка. Отключих кутията.
— ЗДРАСТИ, ЧИЧО САМ! КАК Е ХАВАТА ДНЕС?
Ама че кресльо. Не бях очаквал да чуя мъжки глас зад гърба си. А той крещеше. От махмурлука бях изнервен. Подскочих от уплаха. Това вече беше прекалено. Извадих ключа и се обърнах. Видях само врата с мрежа против комари. Някой стоеше зад нея. На хладина и невидим.
— Майната ти, не ме наричай Чичо Сам! Аз не съм Чичо Сам!
— Охо, голям отворко си бил. Ей сега ще изляза да те сритам!
Свалих чантата и я хвърлих на земята. Навсякъде се разпиляха списания и писма. Щеше да се наложи да пренареждам всичко. Взех фуражката и я ударих в цимента.
— АЙДЕ ИЗЛЕЗ, КУЧИ СИНЕ! МОЛЯ ТЕ, ИЗЛЕЗ! ЕЛА МИ ТУКА! ИЗЛЕЗ ДЕ, ИЗЛЕЗ!
Бях готов да го убия.
Никой не излезе. Не се чу звук. Втренчих се в мрежестата врата. Нищо. Сякаш апартаментът беше празен. За момент се изкуших да нахълтам вътре. После се обърнах, коленичих и започнах да преподреждам писмата и списанията. Безнадеждна работа. Двайсет минути по-късно всичко беше готово. Пуснах няколко писма в кутията, оставих списанията на верандата, заключих кутията, обърнах се и пак погледнах мрежестата врата. Нищо не шаваше.
Продължих по маршрута, като си мислех: „Сигурно ще се обади на Джонстън да се оплаче, че съм го заплашил. Когато се върна в станцията, трябва да съм готов за най-лошото.“
Отворих вратата. Павето седеше на бюрото си и четеше нещо.
Спрях и зачаках.
Той ме погледна, после — пак нещото, което четеше.
Останах на вратата.
Павето продължаваше да чете.
— Добре, какво ще правим сега? — попитах след малко.
— С какво?
— С ОБАЖДАНЕТО! КАЖИ МИ ЗА ОБАЖДАНЕТО! НЕ МИ СЕДИ ТАКА!
— Какво обаждане?
— Не ти ли се обадиха за мен?
— Кой да ми се обади? Какво е станало? Какви си ги надробил? Какво си направил?
— Нищо.
Отидох да сдам нещата си.
Оня тип не се беше обаждал. Нещастник. Сигурно си е помислил, че ще се върна да му отмъстя, ако се оплаче.
Минах покрай Павето, за да се върна при шкафа си.
— Какво си направил, Чинаски?
— Нищо.
Павето толкова се смути от поведението ми, че забрави да ми каже как съм закъснял 30 минути и да напише докладна.