Той отново се олюля.
„Боже — помислих си. — Никой освен мен ли не забелязва?“
Огледах се. Никой не изглеждаше загрижен. В един или друг момент всеки от тях бе твърдял, че го харесва: „Джиджи е добър човек.“ Обаче сега „добрият човек“ сдаваше багажа, а на никого не му дремеше. След известно време купчината писма пред мен стана по-малка от тази на Джиджи.
„Може да му помогна да сортира списанията“ — помислих си. Обаче в този момент мина един служител и изсипа още писма пред мен. Купчината ми стана почти колкото тази на Джиджи. И двамата щяхме да закъснеем. Прилоша ми за момент, но стиснах зъби, разкрачих се, запънах се, сякаш се свестявах от юмручен удар, и награбих пак камарата пликове.
Две минути преди доставката и двамата с Джиджи бяхме сортирали писмата си, подредили и опаковали списанията, подготвили въздушната поща. И двамата щяхме да се справим. Притесненията ми се оказаха напразни. В този момент дойде Павето. Носеше два вързопа рекламни брошури. Даде единия на Джиджи, другия — на мен.
— Оправете тези — нареди и се отдалечи.
Джонстън знаеше, че не можем да ги сортираме и да слезем навреме за доставката. Аз уморено срязах канапа и почнах да подреждам брошурите. Джиджи просто седеше и гледаше своя вързоп.
Сетне наведе глава, закри лицето си с ръце и тихо заплака.
Не можех да повярвам.
Огледах се.
Другите пощальони гледаха настрани. Сваляха писмата си, подреждаха ги, приказваха си и се смееха.
— Хей! — извиках. — Хей!
Никой не поглеждаше Джиджи.
Приближих се до него. Докоснах ръката му.
— Джиджи. Мога ли да ти помогна?
Той подскочи и изтича към тоалетната на горния етаж. Никой като че ли не забеляза. Прибрах още няколко писма, после и аз хукнах след него.
Стоеше, подпрял ръце на една маса. Само че сега не плачеше тихо. Хълцаше и стенеше. Цялото му тяло се тресеше. Не можеше да спре.
Изтичах долу, покрай всички пощальони, до бюрото на Джонстън.
— Хей, Паве! Мамка му, Паве!
— Какво има?
— Джиджи превъртя. На никого не му дреме! Горе плаче! Има нужда от помощ!
— Кой обслужва маршрута му?
— Няма значение! Казвам ти, зле му е! Има нужда от помощ!
— Трябва да изпратя някого по маршрута му! Павето стана от бюрото; почна да обикаля и да оглежда пощальоните, сякаш можеше да намери свободен. После се върна на бюрото си.
— Слушай, Паве, някой трябва да заведе човека у дома. Кажи ми къде живее и аз ще го закарам — без да го броя като работно време. После ще обслужа проклетия ти маршрут.
Павето ме погледна:
— Кой сортира шкафа ти?
— Ох, по дяволите да върви шкафът!
— ОТИДИ СИ ОПРАВИ ШКАФА!
Вдигна телефона и се обади на друг началник-станция:
— Ало, Еди? Слушай, трябва ми човек…
Този ден децата не получиха бонбони. Върнах се при шкафа. Другите пощальони бяха тръгнали. Започнах да сортирам рекламни брошури. Върху шкафа на Джиджи беше останал неразопакованият му вързоп. Отново изоставах от графика. И останах без камион. Когато се прибрах следобеда, Павето ми писа закъснение.
Повече не видях Джиджи. Никой не знаеше какво му се е случило. И никой повече не спомена за него. За „добрия човек“. Съвестният служител. С прерязано гърло заради няколко рекламни брошури от местния супермаркет — със специалната оферта: безплатен марков сапун и талон за намаление при покупка над 3 долара.
17.
След три години станах щатен. Това означаваше право на платен отпуск (резервните не получаваха заплащане за неработни дни) и 40-часова работна седмица с два почивни дни. Освен това Павето бе принуден да ме назначи като дежурен раздавач за пет различни маршрута. Те бяха единствените, по които трябваше да разнасям — пет маршрута. След време ги научих добре, а също преките пътища и капаните по всеки от тях. Всеки ден ставаше по-лесно. Започнах да си изграждам самодоволен външен вид.
Не знам защо, но не бях особено щастлив. Не съм човек, който нарочно търси трудностите, и работата пак не беше лека, но някак я нямаше прелестта на дните ми като резервен раздавач — неизвестността във всеки следващ момент.
Няколко от щатните дойдоха да ме поздравят.
— Честито!
— Ъхъм… — отговорих.
Честито за какво? Аз не бях направил нищо. Сега бях член на клуба. Бях един от тях. Можех да работя така години наред и след време да си поискам собствен маршрут. Щях да получавам подаръци за Коледа от момчетата. И когато се обадех да кажа, че съм болен, щяха да натякват на нещастника, който ме замества: