— Къде е щатният днес? Закъсняваш. Редовният пощальон никога не закъснява.
Та така. По едно време издадоха заповед да не се оставят фуражки и други предмети върху сортировъчните шкафове. Повечето момчета оставяха шапките си там. Не пречеше, пък спестяваше разкарването до личните шкафчета. Сега, след като три години си бях оставял фуражката върху сортировъчния шкаф, искаха да ми забранят да го правя.
Е, сутрин, като дойдех махмурлия, фуражката беше последната ми грижа. Затова на другия ден след издаването на заповедта тя пак си стоеше на старото място.
Павето дотърча с докладна записка. Каза, че било забранено да се оставят предмети върху шкафа. Прибрах докладната в джоба си и продължих да сортирам писмата. Павето седна на стола си с лице към мен, гледаше ме. Всички други пощальони бяха прибрали фуражките си в шкафчетата. Всички освен мен и един друг — Марти. Павето пак стана и отиде при него:
— Марти, нали прочете заповедта. Фуражката ти не може да стои върху шкафа.
— О, съжалявам, господин началник. Навик. Извинявам се.
Марти взе фуражката от сортировъчния шкаф и изтича горе при шкафчето си.
На другата сутрин пак забравих. Павето пак довтаса с докладна.
Пишеше, че противоречало на правилника да се държат предмети върху шкафа за сортиране.
Прибрах я в джоба си и продължих да сортирам.
На другата сутрин, когато влязох, Павето ме гледаше. Гледаше ме много демонстративно. Чакаше да види какво ще направя с фуражката си. Оставих го да почака. След малко я свалих и я оставих върху шкафа.
Павето довтаса с докладна.
Не я прочетох. Хвърлих я в кошчето, оставих фуражката да стои на шкафа и продължих да сортирам.
Павето затрака нещо на пишещата машина. В тракането личеше раздразнение.
„Тоя пък как изобщо се е научил да пише на машина?“ — помислих си.
Дойде пак. Връчи ми втора докладна.
Погледнах го:
— Няма нужда да я чета. Знам какво пише. Пише, че не съм прочел първата.
Хвърлих втората докладна в кошчето.
Павето пак изтича на машината.
Донесе ми трета докладна.
— Слушай — казах му, — знам какво пише в тези докладни. Първата беше, задето съм си оставил фуражката върху сортировъчния шкаф. Втората — задето не съм прочел първата. А третата — задето не съм прочел първата и втората докладна.
Погледнах го и хвърлих третата записка в кошчето, без да я прочета.
— Мога да ги хвърлям по-бързо, отколкото си в състояние да ги пишеш. Можем да продължаваме така с часове и скоро един от двамата ще стане за смях. Решавай.
Павето се върна на стола си. Вече не посегна към машината. Само ме гледаше.
На другия ден не отидох на работа. Спах до обяд. Не се обадих в службата. Отидох в Централното управление. Казах за какво съм дошъл. Пратиха ме при някаква хилава бабка. Имаше прошарена коса и много тънък врат, прегънат рязко по средата. Така главата й беше извита напред. Тя ме погледна над рамките на очилата си.
— Да?
— Искам да напусна.
— Да напуснете?
— Да, да напусна.
— И сте щатен пощальон?
— Да.
— Цъ-цъ-цъ-цъ-цъ-цъ-цъ — зацъка със сухите си устни.
Даде ми съответните документи и аз почнах да ги попълвам.
— От колко време работите в пощите?
— От три години и половина.
— Цъ-цъ-цъ-цъ-цъ-цъ-цъ — продължи да цъка, — цъ-цъ-цъ-цъ.
И така. Върнах се вкъщи при Бети и отворихме една бутилка.
Не подозирах, че само след две години ще се върна като сортировач и ще остана такъв, прегърбен на столчето, близо дванайсет години.
Втора част
1.
Междувременно животът си течеше. Няколко пъти подред ми провървя на хиподрума. Натрупах увереност. Всеки ден можеше да си поставиш за цел някаква печалба — между петнайсет и четирийсет долара. Не беше нужно да ламтиш за много. Ако не улучиш от самото начало, можеше да заложиш още малко — колкото да излезеш на плюс, ако конят ти спечели. Така ден след ден се връщах с печалба; давах на Бети знак с вдигнат палец, когато спирах колата пред къщи.