За да се спася от нея, излизах из града да се разхождам, изпохапан по гърдите, врата, раменете — а и на друго място, където най-много ме притесняваше и много болеше. Тя ме изяждаше жив.
Куцуках из града и хората ме гледаха; знаеха за Джойс, за нагона й, а също, че баща й и дядо й притежават повече пари, земи, езера и ловни стопанства от всички тях, взети заедно. Беше им жал за мен и едновременно с това ме мразеха.
Една сутрин пратиха някакво измекярче да ме вдигне от леглото и да ме разкарва из града. Сочеше наляво и надясно: господин Еди-кой си, бащата на Джойс, бил собственик на това, а пък господин Еди-кой си, дядото на Джойс, бил собственик на онова…
Обикаляхме цяла сутрин. Някой се опитваше да ме уплаши. Отегчавах се. Седях отзад, а измекярчето явно си мислеше, че съм играч, който хитро се е домогнал до милионите. Не знаеше, че е станало случайно, че съм дошъл като бивш пощальон със седемдесет и пет цента в джоба.
Измекярчето, горкото, имаше някакво нервно заболяване и шофираше като луд; от време на време получаваше гърчове и изпускаше управлението. Колата криволичеше наляво-надясно и веднъж одраска стометрова ограда, преди отрепката да я овладее.
— ХЕЙ! ПО-ЛЕКО БЕ, КРЕТЕН! — изкрещях от задната седалка.
Това беше върхът. Опитваха се да ме очистят. Беше очевидно. Измекярчето имаше адски хубава жена. Като ученичка в гимназията си завряла бутилка от кока-кола в путето и трябвало да отиде на лекар, за да й я извадят; и както става в малките градчета, работата с бутилката се разчула, клетото момиче било заклеймено и измекярчето било единственият кандидат. В крайна сметка беше получил най-готиния задник в целия град.
Запалих пурата, която ми беше дала Джойс, и казах на отрепката:
— Това беше достатъчно, келешче. Сега карай обратно. И бавно. Не искам да прецакам играта сега.
Направих се на гъзар, за да му се харесам.
— Да, господин Чинаски. Слушам!
Той ми се възхищаваше. Мислеше ме за мръсник.
Когато се прибрах, Джойс ме попита:
— Е, видя ли всичко?
— Видях достатъчно.
В смисъл, разбрал съм, че искат да ме очистят. Не знаех дали и Джойс е в комбината.
Почна да се съблича и да ме бута към леглото.
— Чакай сега, сладурче! Вече два пъти го правихме, а още няма два!
Тя се изкиска и продължи да ме бута.
3.
Баща й ме мразеше и в червата. Мислеше, че целя да прилапам кинтите му. А мен хич не ми дремеше за неговите кинти. Не исках дори любимата му дъщеря.
Единственият път, когато го видях, беше, когато влезе в спалнята ни една сутрин в десет. С Джойс си почивахме. Добре, че току-що бяхме свършили.
Фиксирах го от кревата. Не можах да се овладея — ухилих се и му намигнах.
Той се разръмжа, разпсува се и изтърча навън.
Ако можеха да ме отстранят, той със сигурност щеше да се включи лично.
Дядката бе по-непроницаем. Ходехме у тях, пиехме уиски и слушахме кънтри записите му. Бабката беше просто безразлична. Нито ме харесваше, нито ме мразеше. С Джойс много се караха и аз веднъж-дваж взех страната на старата. Така май я спечелих. Дядката обаче нищо не издаваше. Мисля, че и той беше в заговора.
Веднъж отидохме в неговото кафене и хапнахме; всички ни се подмазваха и зяпаха. Бяхме дядката, бабата, Джойс и аз.
После се качихме в колата и тръгнахме.
— Виждал ли си бизон, Ханк? — попита дядката.
— Не, Уоли, не съм.
Наричах го „Уоли“. Стар другар по чашка. Дявол го взел.
— Тука имаме бизони.
— Мислех, че са на изчезване.
— О не, тука има десетки.
— Не вярвам.
— Покажи му, татко Уоли — каза Джойс.
Тъпа кучка. Наричаше го „татко Уоли“. Ама не й беше татко.
— Добре — каза той.
Потеглихме и стигнахме до празна оградена ливада. Имаше наклон и другият й край не се виждаше. Простираше се на километри във всички посоки. Имаше само ниска зелена трева.
— Не виждам бизони — отбелязах аз.
— Вятърът е благоприятен — каза Уоли. — Качи се там и походи малко. Трябва да влезеш по-навътре, за да ги видиш.
Ливадата беше пуста. Мислеха си, че е много забавно да будалкат гражданчето. Прескочих оградата и влязох навътре.