Выбрать главу

За да се спася от нея, излизах из града да се разхождам, изпохапан по гърдите, врата, раменете — а и на друго място, където най-много ме притесняваше и много болеше. Тя ме изяждаше жив.

Куцуках из града и хората ме гледаха; знаеха за Джойс, за нагона й, а също, че баща й и дядо й притежават повече пари, земи, езера и ловни стопанства от всички тях, взети заедно. Беше им жал за мен и едновременно с това ме мразеха.

Една сутрин пратиха някакво измекярче да ме вдигне от леглото и да ме разкарва из града. Сочеше наляво и надясно: господин Еди-кой си, бащата на Джойс, бил собственик на това, а пък господин Еди-кой си, дядото на Джойс, бил собственик на онова…

Обикаляхме цяла сутрин. Някой се опитваше да ме уплаши. Отегчавах се. Седях отзад, а измекярчето явно си мислеше, че съм играч, който хитро се е домогнал до милионите. Не знаеше, че е станало случайно, че съм дошъл като бивш пощальон със седемдесет и пет цента в джоба.

Измекярчето, горкото, имаше някакво нервно заболяване и шофираше като луд; от време на време получаваше гърчове и изпускаше управлението. Колата криволичеше наляво-надясно и веднъж одраска стометрова ограда, преди отрепката да я овладее.

— ХЕЙ! ПО-ЛЕКО БЕ, КРЕТЕН! — изкрещях от задната седалка.

Това беше върхът. Опитваха се да ме очистят. Беше очевидно. Измекярчето имаше адски хубава жена. Като ученичка в гимназията си завряла бутилка от кока-кола в путето и трябвало да отиде на лекар, за да й я извадят; и както става в малките градчета, работата с бутилката се разчула, клетото момиче било заклеймено и измекярчето било единственият кандидат. В крайна сметка беше получил най-готиния задник в целия град.

Запалих пурата, която ми беше дала Джойс, и казах на отрепката:

— Това беше достатъчно, келешче. Сега карай обратно. И бавно. Не искам да прецакам играта сега.

Направих се на гъзар, за да му се харесам.

— Да, господин Чинаски. Слушам!

Той ми се възхищаваше. Мислеше ме за мръсник.

Когато се прибрах, Джойс ме попита:

— Е, видя ли всичко?

— Видях достатъчно.

В смисъл, разбрал съм, че искат да ме очистят. Не знаех дали и Джойс е в комбината.

Почна да се съблича и да ме бута към леглото.

— Чакай сега, сладурче! Вече два пъти го правихме, а още няма два!

Тя се изкиска и продължи да ме бута.

3.

Баща й ме мразеше и в червата. Мислеше, че целя да прилапам кинтите му. А мен хич не ми дремеше за неговите кинти. Не исках дори любимата му дъщеря.

Единственият път, когато го видях, беше, когато влезе в спалнята ни една сутрин в десет. С Джойс си почивахме. Добре, че току-що бяхме свършили.

Фиксирах го от кревата. Не можах да се овладея — ухилих се и му намигнах.

Той се разръмжа, разпсува се и изтърча навън.

Ако можеха да ме отстранят, той със сигурност щеше да се включи лично.

Дядката бе по-непроницаем. Ходехме у тях, пиехме уиски и слушахме кънтри записите му. Бабката беше просто безразлична. Нито ме харесваше, нито ме мразеше. С Джойс много се караха и аз веднъж-дваж взех страната на старата. Така май я спечелих. Дядката обаче нищо не издаваше. Мисля, че и той беше в заговора.

Веднъж отидохме в неговото кафене и хапнахме; всички ни се подмазваха и зяпаха. Бяхме дядката, бабата, Джойс и аз.

После се качихме в колата и тръгнахме.

— Виждал ли си бизон, Ханк? — попита дядката.

— Не, Уоли, не съм.

Наричах го „Уоли“. Стар другар по чашка. Дявол го взел.

— Тука имаме бизони.

— Мислех, че са на изчезване.

— О не, тука има десетки.

— Не вярвам.

— Покажи му, татко Уоли — каза Джойс.

Тъпа кучка. Наричаше го „татко Уоли“. Ама не й беше татко.

— Добре — каза той.

Потеглихме и стигнахме до празна оградена ливада. Имаше наклон и другият й край не се виждаше. Простираше се на километри във всички посоки. Имаше само ниска зелена трева.

— Не виждам бизони — отбелязах аз.

— Вятърът е благоприятен — каза Уоли. — Качи се там и походи малко. Трябва да влезеш по-навътре, за да ги видиш.

Ливадата беше пуста. Мислеха си, че е много забавно да будалкат гражданчето. Прескочих оградата и влязох навътре.