— Е къде са бизоните?
— Там са. Върви още малко.
Аха, искаха да ме оставят и да отпрашат с колата — изтъркан номер. Проклети селяци. Щяха да изчакат да се отдалеча и после да офейкат. Е, хубаво, щом искаха. Можех да се прибера пеша. Малко да си почина от Джойс.
Тръгнах бързо през ливадата. Чаках да потеглят. Обаче не чувах шума на мотора. Продължих още напред, после се обърнах, събрах ръцете си във фуния и извиках:
— КЪДЕ СА ТИЯ БИЗОНИ?
Отговорът дойде зад мен. Чух тропота на копитата им. Бяха три, големи, като във филмите; и тичаха, приближаваха се БЪРЗО! Единият беше водач. Нямаше съмнение кой е мишената им.
— Олеле, мамка му!
Обърнах се и хукнах. Оградата изглеждаше адски далече. Изглеждаше невъзможно да я стигна. Не смеех да погледна назад. Забавянето можеше да е фатално. Тичах като луд, опулен. Як спринт! Обаче те ме настигаха! Земята около мен се тресеше. Чувах как пръскат слюнка. Чувах дишането им. Със сетни сили се вкопчих в оградата и я прескочих. Не се покатерих по нея. Прелетях я. Приземих се в една канавка, а едно от ония същества се надвеси над оградата и се втренчи в мен.
Ония в колата си умираха от смях. Мислеха, че това е най-смешното нещо на света. Джойс се смееше по-силно от всички.
Глупавите зверове се завъртяха и отприпкаха откъдето бяха дошли.
Измъкнах се от канавката и се качих в колата.
— Видях бизоните — измърморих. — Сега искам да пийна нещо.
Смяха се през целия път обратно. Млъкваха за малко, после някой пак се разсмиваше и всички почваха. Веднъж се наложи Уоли да спре колата. Не можеше да шофира от смях. Отвори вратата и се изтъркаля навън, като се кикотеше. Дори бабата се хилеше, и Джойс.
По-късно случката се разчу из града и вече не се разхождах толкова наперено. Трябваше да се подстрижа. Казах на Джойс.
— Иди в бръснарницата — отговори тя.
— Не мога. Заради бизоните.
— Да не би да те е страх от хората в бръснарницата?
— Заради бизоните!
Джойс ме подстрига.
Окепази ми прическата.
4.
По едно време на Джойс й скимна, че иска обратно в големия град. Въпреки всички недостатъци, с добра или лоша прическа, животът в онова градче бе по-добър. Беше тихо. Имахме собствена къща. Джойс ме хранеше добре. Имаше много месо. Вкусно, питателно, добре сготвено месо. Едно мога да й призная на тая кучка. Умееше да готви. Готвеше по-добре от всяка друга жена, която съм познавал. Храната е полезна за нервите и духа. Пълният корем вдъхва кураж — всичко друго е отчаяние.
Обаче не, тя искаше да се изнесем. Бабата постоянно й пилеше и това я изнервяше. Аз лично предпочитах да играя лошо момче. Преди време бях натрил носа на братовчед й, градския бияч. Досега никой не го беше правил. В деня на дънките всеки в града трябваше да носи сини дънки, иначе го хвърляха в езерото. Сложих единствения си костюм и вратовръзка и бавно, като Били Хлапето, събрал всички погледи, минах през града, като разглеждах витрините, и спрях да си купя пури. Пречупих градчето на две като клечка кибрит.
По-късно срещнах градския лекар на улицата. Хареса ми. Винаги беше друсан. Аз не си падах по наркотиците, но в случай, че ми се приискаше да се скрия от себе си за няколко дни, вече знаех, че от него мога да получа всичко каквото поискам.
— Ще се изнасям — казах му.
— Трябва да останеш, живееш си добре. Може да ходиш на лов и риба. Въздухът е хубав. Няма напрежение. Градът на практика е твой.
— Знам, докторе, но командва тя.
5.
Та така, дядката написа на Джойс тлъст чек и тръгнахме. Наехме малка къща на една височина и тогава Джойс си науми едно глупаво моралистично нещо.
— И двамата трябва да си намерим работа — заяви един ден, — за да докажем, че не се домогваш до парите им. Да докажем, че можем да се издържаме сами.
— Коте, това е елементарно. Всеки глупак може да се примоли за някаква работа. Трябва да си мъдрец, за да измислиш как да живееш, без да работиш. Тук го наричаме „хайманосване“. Аз искам да бъда добър хаймана.
Тя не искаше.
Тогава й обясних, че мъжът не може да си намери работа, ако няма кола да се придвижва. Джойс взе телефона и дядката веднага прати пари. Докато се усетя, вече седях в чисто нов плимут. Тя ме изпрати навън наконтен с хубав нов костюм и с обувки за четирийсет долара. Помислих си: „Какво пък, ще се пробвам.“ Аз бях прост пощальон. Като не можеш да правиш нищо друго, такъв ставаш: раздавач, приемач, товарач. Проверих две обяви, отидох на две места — и на двете ме взеха. Първото място намирисваше на яко бачкане, затова постъпих на второто.