И ето ме, с руло опаковъчно тиксо в един магазин за художници. Беше лесно. Имах само по час-два работа на ден. Слушах радио, направих си малък офис от талашит, сложих старо бюро, телефона и там седях и четях „Конен бюлетин“. Когато ми станеше много скучно, отивах в близкото кафене и сядах, пиех кафе, хапвах пай и свалях сервитьорките.
Доставчиците ме търсеха:
— Къде е Чинаски?
— В кафето.
Идваха, пиеха кафе, после заедно се връщахме в офиса да свършим малко работа, сваляхме няколко кашона или пък качвахме. Пишехме товарителници.
Не ме уволняваха. Дори хората от продажбите ме харесваха. Постоянно крадяха от собственика, но аз си траех. Това си беше тяхна далавера. Не ме засягаше. Аз лично не бях такъв крадец на дребно. Исках всичко или нищо.
6.
В онази къща на хълма витаеше смърт. Разбрах го от първия ден, в който излязох в задния двор. Около мен се разнесе звънко, бръмливо, гъгниво жужене — 10 000 мухи литнаха едновременно. Във всички задни дворове имаше такива мухи — имаше от оная високата зелената трева и те живееха в нея, обожаваха я.
О, Боже, помислих си, и нито един паяк в радиус от пет километра!
Стоях там и 10 000 мухи почнаха да се връщат от небето, да кацат в тревата, по оградата, по земята, в косата ми, по ръцете ми, навсякъде. Една по-смела ме ухапа.
Изругах, изтичах навън и купих най-големия мухозол, който сте виждали. Борих се с тях часове, вилнеехме, мухите и аз, а часове по-късно, разкашлян и замаян от вдишването на отровата, се огледах и видях, че ги има повече отпреди. Като че ли всяка муха, която убивах, падаше в тревата и раждаше две.
В спалнята около леглото имаше ниска преграда. На нея — саксии, а в саксиите — мушката. Когато легнахме с Джойс и почнах да я работя, усетих, че дъските се огъват и тресат.
После — туп!
— Ох, ох!
— Какво има сега? — попита Джойс. — Не спирай! Не спирай!
— Коте, една саксия с мушкато ми падна на задника.
— Не спирай! Чукай ме!
— Добре, добре!
Продължих и всичко вървеше доста добре, но…
— Ох, мамка му!
— Какво? Какво има?
— Още една саксия с мушкато, коте, тупна на гърба ми, изтърколи се до задника и оттам изпадна.
— Шибани мушката! Давай! Давай!
— Ох, добре…
През цялото време тия саксии падаха върху мен. Все едно да чукаш по време на бомбардировка. Най-накрая свърших.
По-късно казах:
— Слушай, коте, трябва да вземем мерки срещу тия мушката.
— Не, остави ги!
— Защо, мила, защо?
— За по-силна тръпка.
— По-силна тръпка?
— Да.
Изкиска се. Саксиите останаха. През повечето време.
7.
Почнах да се прибирам вкъщи изнервен.
— Какъв е проблемът, Ханк?
Напивах се всяка нощ.
— Заради управителя, Фреди. Почна да си подсвирква една песничка. Подсвирква си, когато отида сутринта, и не спира, подсвирква си, когато си тръгвам за вкъщи вечер. Така е вече две седмици!
— Коя е песента?
— „Около света за осемдесет дни“. Никога не съм я харесвал.
— Тогава си намери друга работа.
— Така ще направя.
— Обаче не напускай, докато не си намериш друга работа. Трябва да докажем на нашите, че…
— Добре. Добре!
8.
Един следобед срещнах стария пияница на улицата. Познавах го от времето, когато живеех с Бети и обикаляхме баровете. Каза ми, че станал сортировач в пощата и работата била песен.
Това беше една от най-тлъстите, опашати лъжи на столетието. Търся тоя тип от години, но се опасявам, че някой друг го е пипнал преди мен.
Така се явих отново на изпита за държавен служител. Само че тоя път в бланката отбелязах не „куриер“, а „сортировач“.
Когато получих писмо да се явя на церемонията по встъпване в длъжност, Фреди вече не си подсвиркваше „Около света за осемдесет дни“, но аз вече нямах търпение да грабна сладката службица при Чичо Сам.
Казах на Фреди:
— Имам малко работа да свърша, затова може ли да си взема час — час и половина за обяд?