Навих будилника, за да отида в магазина за художнически материали в 8.00.
— Какво стана, Ханк? Уплашихме се да не си катастрофирал. Чакахме те.
— Напускам.
— Напускаш ли?
— Да. Не можеш да обвиняваш някого, — че иска да живее по-добре.
Отидох в счетоводството и си взех чека със заплатата. Така се върнах в пощите.
14.
Междувременно все още имах Джойс, мушкатата и два милиона долара, ако издържа. Джойс, мухите и мушкатите. Работех на нощни смени, по дванайсет часа, а денем тя ме награбваше и се опитваше да ми го вдигне. Както си спя, усещах как ми го глади с ръка. Налагаше се да я оправям. Луда беше горката.
Една сутрин, когато се прибрах от работа, ме посрещна с думите:
— Ханк, само не се ядосвай.
Бях прекалено уморен, за да се ядосвам.
— Какво има, коте?
— Взех куче. Малко кутре.
— Добре. Хубаво. Нямам нищо против кучетата. Къде е?
— В кухнята. Кръстих го Пикасо.
Влязох и видях кучето. То не виждаше. Очите му бяха покрити с косми. Опитваше се да ходи. Вдигнах го и погледнах очите му. Горкичкият Пикасо!
— Мила, знаеш ли какво си направила?
— Не ти ли харесва?
— Не съм казал, че не ми харесва. Но кучето е малоумно. Има коефициент на интелигентност около дванайсет. Донесла си куче идиотче.
— Как разбра?
— Личи си от пръв поглед.
Тогава Пикасо почна да пикае. Пикасо беше събрал яко пикня. Тя потече на дълги жълти струйки по пода. След като източи бойлера, Пикасо изтича да види какво е свършил.
Вдигнах го.
— Избърши тука.
Та така тоя Пикасо — още един проблем.
Понякога, след дванайсетчасова нощна смяна, се събуждах от ръката на Джойс, която ми го лъскаше под мушкатата.
— Къде е Пикасо?
— Ох, майната му на Пикасо!
Ставах гол, с това огромно нещо отпред.
— Пак си го оставила на двора! Казах ти да не го оставяш на двора през деня!
Излизах на двора гол, прекалено уморен, за да се облека. Беше доста закътан. Намирах Пикасо накацан от петстотин мухи; пъплеха на кръгове по него. Нещото започваше да спада и се захващах да псувам мухите. Бяха в очите му, под космите, в ушите, по интимните части, в устата… навсякъде. А той просто седеше и ми се усмихваше. Смееше ми се, докато мухите го изяждаха жив. Може би знаеше повече отколкото всички нас. Вдигах го и го внасях в къщата.
Кучето се смееше
на този майтап;
и чинията с лъжицата избяга.
— Мамка му, Джойс! Нали ти казвах, казвах ти, казвах ти.
— Ти си този, който го научи да ходи на двора. Сега трябва да излезе, за да се изсере!
— Да, обаче след като свърши, трябва да го прибереш. Той няма достатъчно акъл да си влезе сам. И отмивай лайното, след като се издриска. Така създаваш рай за мухите.
После лягах и заспивах, а Джойс пак почваше да ми го лъска. А двата милиона още бяха далече-далече.
15.
Дремех в креслото и чаках яденето.
Станах за чаша вода и когато влязох в кухнята, видях Пикасо да лиже глезена на Джойс. Бях бос и тя не ме чу. Носеше обувки с токчета. Тя го погледна и на лицето й се изписа дребнава селска омраза, беше пребледняла от гняв. Изрита го силно с токчето в хълбока. Бедната твар заподскача в кръг и заскимтя. От членчето му закапа урина. Тръгнах към чешмата. Държах чашата и преди да си сипя вода, изведнъж я хвърлих към шкафа вляво от мивката. Навсякъде се разлетяха стъкла. Джойс заслони лицето си с ръце. Аз не й обърнах внимание. Взех кучето и излязох. Седнах в креслото и погалих малкия пикльо. Той ме погледна, изплези език и ме лизна по китката. Размаха опашка и тя се замята като умираща риба в торба.
Видях Джойс на колене, събираше стъклата в хартиено пликче. Захлипа. Опита се да го скрие. Обърна се с гръб към мен, но тялото й се тресеше, потръпваше, трепереше.
Оставих Пикасо на земята и отидох в кухнята.
— Коте. Коте, недей!
Прегърнах я отзад. Тя се отпусна.
— Коте, извинявай… извинявай.
Притиснах я към себе си, с длан върху корема й. Погалих я леко, нежно, опитах се да успокоя гърчовете й.
— Успокой се, коте, успокой се. Спокойно…