Имаше 40–50 различни маршрута, може би и повече, но всеки беше различен и нямаше как да ги научиш, трябваше да си събереш писмата и до 8.00 да си готов за разнасянето, Джонстън не приемаше извинения. Резервните раздавачи доставяхме списанията си по кръстовищата, пропускахме обяда и умирахме по улиците. Джонстън ни пращаше по маршрутите с 30 минути закъснение — завърташе се на стола с червената си риза: „Чинаски, маршрут 539!“ Тръгвахме половин час по-късно, обаче трябваше да раздадем писмата и да се върнем в службата по график.
Освен това веднъж-дваж седмично, вече капнали, пребити и изклецани, поемахме и нощните доставки, а там разписанието беше невъзможно — камионът не можеше да се движи толкова бързо. При първата обиколка трябваше да зарежеш четири-пет кашона и после, когато се върнеш за тях, вече преливат от писма, а ти смърдиш, и плувнал в пот, ги тъпчеш в чувалите. Да, яко ме клецаха там. Джонстън се грижеше за това.
3.
Самите резервни раздавачи правеха Джонстън възможен, защото му се подчиняваха. Не разбирах как са допуснали толкова очевидно жесток човек да заеме такъв пост. Щатните не се интересуваха, профсъюзният представител не вършеше работа, затова в един от почивните си дни написах трийсет страници доклад, изпратих едно копие на Джонстън, а с другото отидох в Централното управление. Чиновникът ми каза да изчакам. Чаках ли, чаках, и пак чаках. Чаках от час и трийсет минути, когато ме повикаха в кабинета на дребен тип с прошарена коса и очи с цвят на цигарена пепел. Той дори не ме покани да седна. Щом влязох, закрещя:
— За голям тарикат ли се мислиш бе, копеленце?
— Господине, може ли без обиди?
— Тарикат! Ти си от ония копеленца, дето са научили повечко сложни думи и обичат да се фукат с това!
Размаха листата пред лицето ми. И ревна:
— ГОСПОДИН ДЖОНСТЪН Е ПРЕКРАСЕН ЧОВЕК!
— Стига глупости! Очевидно, че е садист!
— Откога си в пощенската служба?
— От три седмици.
— ГОСПОДИН ДЖОНСТЪН Е В ПОЩИТЕ ОТ ТРИЙСЕТ ГОДИНИ!
— Това пък какво общо има?
— Казах: ГОСПОДИН ДЖОНСТЪН Е ПРЕКРАСЕН ЧОВЕК!
Мисля, че горкият човечец искаше да ме убие. С Джонстън сигурно бяха гаджета.
— Добре — измърморих, — Джонстън е прекрасен човек. Да забравим тая шибана работа.
Тръгнах си и си пуснах отпуск за другия ден. Неплатен, разбира се.
4.
Когато отидох на работа следващия ден в 5.00, Джонстън се завъртя със стола и лицето му бе в същия цвят като ризата. Но не каза нищо. Не ми дремеше. До два през нощта се бяхме наливали и чукали с Бети. Облегнах се назад и затворих очи.
В 7.00 Джонстън отново се завъртя. Всички други резервни пощальони бяха по задачи или в други станции, където имаше нужда от помощ.
— Това е, Чинаски. Днес няма работа за теб.
Вгледа се изпитателно в лицето ми. По дяволите, не ми дремеше. Исках само да се прибера, да си легна и да поспя.
— Добре, Паве — отговорих аз.
Всички наричаха Джонстън „Павето“, но само аз се обръщах така към него.
Излязох, подкарах старата таратайка и скоро бях в кревата с Бети.
— О, Ханк! Колко хубаво!
— И още как, сладурано!
Притиснах се към топлия й задник и заспах за четирийсет и пет секунди.
5.
На другата сутрин — същата работа.
— Това е всичко, Чинаски. Днес нямам нищо за теб.
Продължи така цяла седмица. Всяка сутрин киснех в станцията от 5.00 до 7.00 — без заплащане. Дори махнаха името ми от списъка за нощните доставки.
Веднъж Боби Хенсън, един от старите пощальони (по трудов стаж) ми каза:
— Веднъж и на мен ми погоди този номер. Опита се да ме умори от глад.
— Не ми дреме. Няма да му лижа гъза. Ще напусна или ще умра от глад, все едно.