— Къде са птиците?
— Майната им на птиците! Аз съм кмет на Ню Йорк!
— Попитах за птиците! Виждам само празната клетка!
— Птици? Птици? Какви птици?
— Събуди се, мамка ти!
— Труден ден в службата, коте? Май си нервна.
— Къде СА ПТИЦИТЕ?
— Нали каза да ги изнеса, ако не ми дават да спя.
— Имах предвид да ги оставиш на верандата или навън, глупак такъв!
— Глупак ли?
— Да, глупак! Да не си ги пуснал от клетката? Наистина ли ги пусна от клетката?
— Е, не са в банята. Не са в гардероба.
— Там ще умрат от глад!
— Могат да си хващат червеи, да кълват плодове, такива неща.
— Не могат, не могат. Не знаят как! Ще умрат!
— Ще се научат, ако искат да оцелеят.
Обърнах се бавно и пак заспах. В просъница чувах как готви, пуска капаци и лъжици на пода, псува. Пикасо обаче остана в леглото с мен, Пикасо беше защитен от острите й токчета. Протегнах ръка, той ме лизна и заспах.
Това е, известно време покой. Когато се събудих, нещо ме душеше. Погледнах и тя ме гледаше в очите като полудяла. Беше гола, гърдите й висяха пред очите ми. Косата й гъделичкаше носа ми. Сетих се за милионите й, вдигнах я, обърнах я по гръб и й го нацепих.
22.
Тя не беше истински полицай, беше полицейски чиновник. Когато се прибереше, почваше да ми разправя за някакъв пич, който носел лилава игла за вратовръзка и бил „истински кавалер“.
— О, той е толкова мил!
Всяка нощ слушах за него.
— Е — питах я, — как е Лилавата игла?
— О, знаеш ли какво стана?
— Не, коте, затова питам.
— Ах, той е ТАКЪВ кавалер!
— Хубаво. Хубаво. Какво стана?
— Знаеш ли, толкова много е страдал!
— Разбира се.
— Жена му е починала.
— Да бе, сигурно.
— Не бъди такъв гадняр. Казвам ти, жена му починала и трябвало да плати петнайсет хиляди долара за медицински и погребални разноски.
— Аха. И какво?
— Бях в коридора. Той идваше отсреща. Срещнахме се. Погледна ме и каза с онзи турски акцент: „Ах, много си красива!“ И знаеш ли какво направи?
— Не, коте, кажи ми. Кажи ми бързо.
— Целуна ме по челото, леко, много леко. И се отдалечи.
— Знаеш ли какво ще ти кажа за него, мила? Гледал е прекалено много филми.
— Откъде знаеш?
— В какъв смисъл?
— Собственик е на автокино. Вечер след работа ходи да прожектира.
— Това обяснява всичко.
— Обаче е такъв кавалер!
— Слушай, коте, не се обиждай, но…
— Какво „но“?
— Ти си от малко градче. Аз съм работил на петдесет различни места, може би сто. Никъде не съм се задържал задълго. Опитвам се да ти обясня, че в офисите из цяла Америка се разиграва един и същи театър. Хората се отегчават, нямат какво да правят и затова се впускат във флиртове с колежките. В повечето случаи го правят само за да минава времето. Понякога успяват да топнат веднъж-дваж чушката. Но дори тогава е само за запълване на времето, като ходене на боулинг или гледане на телевизия, или като новогодишното парти. Трябва да осъзнаеш, че това не е нищо сериозно, за да не се почувстваш наранена. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
— Мисля, че господин Партизян е искрен.
— Когато се убодеш на тази игла, мила, спомни си какво ти казах. Внимавай с тези хитреци. Те са фалшиви като оловна монета.
— Той не е фалшив. Той е кавалер. Истински кавалер. Иска ми се и ти да беше кавалер.
Отказах се. Седнах на дивана, извадих адресната схема на моята зона и се опитах да запомня разпределението на булевард „Бабкок“. „Бабкок“ се делеше на 14, 39, 51, 62. Какво ми ставаше? Не можех ли да го запомня?
23.
Най-сетне успях да си взема почивен ден и познай! Станах рано, преди Джойс да се прибере, и отидох в супермаркета да купя някои неща. Може би се бях смахнал. Ходех между стелажите и вместо да взема хубава говежда пържола или няколко парчета пържено пиле, знаете ли какво направих? Отидох на щанда за екзотични храни почнах да пълня кошницата с октоподи, морски паяци, охлюви, водорасли и тям подобни. Продавачката ме изгледа странно и почна да ги маркира.