И двамата бяхме ограбени.
2.
Обадих се на Джойс.
— Как върви с Лилавата игла?
— Не мога да го разбера — отговори тя.
— Какво направи той, като му каза, че си се развела?
— Бяхме в барчето на участъка, когато му казах.
— Какво стана?
— Изпусна вилицата си. Облещи се. Каза: „Моля?“
— Значи е схванал, че имаш сериозни намерения.
— Не мога да го разбера. Оттогава ме избягва. Като го видя в коридора, бяга. Вече не сяда срещу мен на обяд. Изглежда… такъв… хладен.
— Коте, има и други мъже. Забрави го тоя. Вдигай платната и давай към следващия.
— Трудно ми е да го забравя. Тоест, как се държеше преди.
— Знае ли, че имаш кинти?
— Не, не съм му казвала. Не знае.
— Е, ако искаш той да…
— Не, не! Не искам така!
— Добре тогава. Сбогом, Джойс.
— Сбогом, Ханк.
Скоро след това получих писмо от нея. Върнала се в Тексас. Бабата била тежко болна, не очаквали да изкара дълго. Хората питали за мен. Доскоро. Обичам те, Джойс.
Оставих писмото и си представих как измекярчето недоумява защо съм изпуснал келепира. Нервният дребосък, който ме мислеше за такъв хитрец. Тежко беше да го разочаровам така.
3.
Извикаха ме в отдел „Личен състав“. Оставиха ме да чакам обичайните 45 минути или час и половина.
После:
— Господин Чинаски?
— Да.
— Заповядайте.
Мъжът ме заведе при едно бюро. Там седеше жена. Беше, така да се каже, секси, между трийсет и осем и трийсет и девет, но изглеждаше сякаш или отлага сексуалните си амбиции заради други неща, или ги пренебрегва.
— Седнете, господин Чинаски.
Седнах.
„Сладурано — помислих си, — мога да те чукам до припадък!“
— Господин Чинаски, чудехме се дали сте попълнили тази молба правилно.
— А?
— Става дума за полицейското ви досие.
Подаде ми лист. В очите й не личеше желание за секс.
Бях изброил десетина пиянски сбивания. По приблизителна преценка. Нямах представа за датите.
— Е? Посочили ли сте всичко? — попита тя.
— Ммм, да помисля…
Знаех какво иска. Искаше да кажа „да“ и тогава да ме пипне.
— Чакайте да помисля… хмм. Хмммм.
— Да?
— О, о! Боже!
— Какво?
— Бил съм пиян зад волана или съм карал пил. Преди около четири години. Не знам точната дата.
— И сте пропуснали да го запишете?
— Да, наистина. Мислех да го запиша, честно.
— Добре. Запишете го.
Записах го.
— Господин Чинаски. Това е ужасно досие. Искам да обясните всички тези арести и ако е възможно, да обосновете назначаването си при нас.
— Добре.
— Имате десет дни да отговорите.
Не исках работата чак толкова много. Но мадамата ме подразни.
Вечерта се обадих, че съм болен. Купих разграфени, номерирани листа за документи и синя папка с много официален вид. Взех си бутилка уиски и стек бира, седнах на машината и почнах да пиша. Бях си приготвил речника. От време на време го разлиствах, намирах някоя дълга неразбираема дума и изграждах цяло изречение или абзац около нея. Изписах четирийсет и две страници. Завърших с: „Копия от това изложение могат да бъдат изпратени до пресата, телевизията и други средства за масово осведомяване.“
Бяха ми кипнали лайната.
Тя стана от бюрото и лично взе листата.
— Господин Чинаски?
— Да?
Беше 9.00. На другия ден, след като ме накара да отговоря на обвиненията.
— Един момент.
Взе четирийсет и двете страници на бюрото си. Почна да чете, да чете… Някакъв се примъкна зад нея и също се зачете. После станаха двама, трима, четирима, петима. Всички четяха. Шест, седем, осем, девет души. Четяха.
„Майната им“ — помислих си.
По едно време някой възкликна:
— Всички гении са пияници!
Сякаш това обясняваше всичко. Пак някой беше гледал прекалено много филми.
Тя стана от бюрото с четирийсет и двете страници в ръка.
— Господин Чинаски?
— Да?
— Ще разгледаме случая ви. Ще ви се обадим.