На дивана седеше някаква жена. Изглеждаше сносно. Млада. Хубави крака. Руса.
— Здрасти — казах аз. — Бира?
— Здрасти! Добре, може една.
— Харесва ми как си спретнала обстановката тук.
— Сама го направих.
— Защо?
— Просто така реших.
Взехме по една бира.
— Ставаш — отбелязах аз.
Оставих бирата и целунах мацето. Сложих ръка върху коляното й. Хубаво коляно.
Отпих още една глътка бира.
— Да, много ми харесва как е обзаведено тук. Действа ми ободрително.
— Много мило. На мъжа ми също му харесва.
— Тогава защо мъжът ти… Какво? Мъж ли? Кой номер е този апартамент?
— 309.
— 309? Мили Боже! Сбъркал съм етажа! Аз живея в 409-и. Ключът ми пасна на вратата.
— Седни, сладурче.
— Не, не…
Взех четирите останали бири.
— Закъде се разбърза? — попита тя.
— Някои мъже са луди — отговорих, като тръгнах към вратата.
— В какъв смисъл?
— В смисъл, че някои мъже обичат жените си.
Тя се засмя:
— Не забравяй къде живея.
Затворих вратата и изкачих още един етаж. Отворих собствената си врата. Вътре нямаше никого. Мебелите бяха стари и очукани, килимът — почти без цвят. Празни бирени кутии по пода. Този път нямаше грешка.
Съблякох се, легнах си сам и отворих поредната бира.
7.
Докато работех в станция „Дорси“, чух неколцина от по-старите служители да бъзикат Грейстоун — Големия боздуган, задето си купил магнетофон, за да си учи схемите. Записвал ги в почивките и после си ги пускал да ги слуша. Наричаха го Големия боздуган по очевидни причини. Беше вкарал три жени в болница с туй чудо. Последно решил да чука отзад. Намерил си някакъв педал на име Картър. Дори него беше разпорил. Картър лежеше в болница в Бостън. Майтапеха се, че трябвало да го закарат чак там, защото по Западното крайбрежие нямало достатъчно конец да го зашият, след като Боздугана го изклатил. Вярно или не, реших да пробвам с магнетофон. Край на притесненията. Можех да го оставям включен, докато спя. Някъде бях чел, че човек може да учи подсъзнателно, насън. Това изглеждаше най-лесният начин. Купих си магнетофон и ролки.
Прочетох адресната схема и я записах. Легнах си с бира в ръка и пуснах записа да слушам.
— ТАКА, ХИГИНС СЕ ДЕЛИ НА „ХЪНТЪР“ 42, „МАРКЛИ“ 67, „ХЪДСЪН“ 71, „ЕВЪРГЛЕЙДС“ 84! СЕГА, СЛУШАЙ, СЛУШАЙ, ЧИНАСКИ, ПИТСФИЙЛД СЕ ДЕЛИ НА „АШГРОУВ“ 21, „СИМЪНС“ 33, „НИДЪЛС“ 46! СЛУШАЙ, ЧИНАСКИ, СЛУШАЙ, УЕСТХЕЙВЪН СЕ ДЕЛИ НА „ЕВЪРГРИЙН“ 11, „МАРКХАМ“ 24, „УДТРИЙ“ 55! ЧИНАСКИ, ВНИМАВАЙ, ЧИНАСКИ! ПАРЧБЛЕЙК СЕ ДЕЛИ…
Не се получаваше. Гласът ми ме приспиваше, не можех да издържа след третата бира.
След известно време престанах да пускам магнетофона и да уча адресни схеми. Само изпивах шестте големи бири и си лягах. Главата ми не го побираше. Дори се замислих да отида на психиатър. Представих си как ще протече срещата:
— Да, моето момче?
— Ами ето как стоят нещата.
— Разказвай. Искаш ли да легнеш на дивана?
— Не, благодаря. Ще заспя.
— Разказвай, ако обичаш.
— Ами нуждая се от тази работа.
— Нормално.
— Обаче, за да остана, трябва да науча още три адресни схеми и да взема изпита.
— Адресни схеми? Какви са тия адресни схеми?
— Това е, когато хората не пишат пощенския код. Някой трябва да сортира тези писма в зоните. Затова ни карат да учим списъци с адреси, след като сме работили цяла нощ.
— И?
— Не мога да задържа листа. Като го взема, изпада от ръката ми.
— Не можеш да научиш схемите?
— Не. Трябва да разпределя сто картончета в стъклен аквариум за осем минути с минимум деветдесет и пет процента точност, иначе изхвърчам. А работата ми трябва.
— Защо не можеш да научиш схемите?
— Точно затова съм тук. За да попитам вас. Може би не съм нормален. Обаче всички тези улици са разпределени по различни начини. Ето, погледнете.
Ще му подам шестте листа с адресната схема, защипани с телбод, напечатани от двете страни с дребен шрифт.
Той ще ги разгледа.
— И трябва да научиш всичко това?
— Да, докторе.
— Моето момче — ще каже, като ми връща листата, — не си ненормален, задето не искаш да назубриш всичко това. По-скоро бих те обявил за побъркан, ако искаше. Двайсет и пет долара.