Затова се анализирах сам и си спестих парите.
Обаче трябваше да направя нещо.
Един ден ми писна. Около 9.10 телефонирах в централата, отдел „Личен състав“.
— Госпожица Грейвс? Може ли да говоря с госпожица Грейвс?
— Ало.
Ето я. Кучката. Започнах да си лъскам бастуна, докато говорех с нея.
— Госпожице Грейвс, Чинаски се обажда. Преди време ви писах отговор за лошото ми полицейско досие. Помните ли ме?
— Помня ви, господин Чинаски.
— Взехте ли някакво решение?
— Още не. Ще ви уведомим.
— Добре. Но има един проблем.
— Да, господин Чинаски?
— В момента уча Ц1.
Замълчах.
— Да?
— Много е трудно. Почти невъзможно е да науча тази зона. Посвещавам цялото си свободно време на това, но напразно. Като се има предвид, че мога да бъда отстранен от пощенската служба всеки момент, не е честно да ме карате да уча адресни списъци.
— Добре, господин Чинаски. Ще се обадя в центъра за обучение и ще им кажа да ви освободят от ученето на схеми, докато вземем решение за вас.
— Благодаря, госпожице Грейвс.
— Приятен ден — отговори тя и затвори.
Наистина беше приятен ден. След като си го лъсках, докато говорех по телефона, почти реших да се престраша и да сляза в 309-и апартамент. Все пак реших да не рискувам. Направих си бекон с яйца и отпразнувах случая с още литър бира.
8.
Останахме шест-седем души. Ц1 беше непосилен за останалите.
— Как върви овладяването на схемата, Чинаски? — питаха ме.
— Никакъв проблем.
— Добре. Как се дели „Удбърн авеню“?
— „Удбърн“ ли?
— Да, „Удбърн“.
— Виж какво, не искам да се разсейвам с тия неща, докато работя. Досадно е. Да не вършим по няколко неща наведнъж.
9.
Бети дойде на Коледа. Опече пуйка и седнахме да пием. Бети обичаше големи елхи. Тази беше около два метра висока и една педя дебела, отрупана с лампички, крушки, гирлянди, всякакви боклуци. Изпихме две бутилки уиски, шибахме се, ядохме пуйка, пихме още. Кръстачката се бе разхлабила и не беше достатъчно голяма, за да държи елхата. Постоянно се налагаше да я изправям. Бети се просна на леглото и заспа. Продължих да пия на пода, по боксерки. Изпружих се. Затворих очи. Нещо ме събуди. Отворих очи. Точно навреме, за да видя как огромното дърво, покрито с нажежени лампички, бавно се накланя към мен с острата звезда на върха като кинжал. Отначало не осъзнах какво става. Приличаше на края на света. Не можех да помръдна. Клоните ме обгърнаха като ръце. Дървото ме затисна. Лампичките бяха нажежени до червено.
— О, БОЖЕ ГОСПОДИ, ИМАЙ МИЛОСТ! БОЖЕ, ПОМОГНИ МИ! БОЖИЧКО! БОЖИЧКО! ПОМОЩ!
Крушките ме изгаряха. Изтъркалях се наляво, не можах да се измъкна, изтъркалях се надясно.
— АУУУ!
Най-сетне се изплъзнах. Бети беше станала, стоеше.
— Какво стана? Какво?
— НЕ ВИЖДАШ ЛИ? ТОВА ПРОКЛЕТО ДЪРВО СЕ ОПИТА ДА МЕ УБИЕ!
— Какво?
— ДА, ВИЖ МЕ!
Имах червени петна по цялото тяло.
— Ох, горкичкият!
Отидох и издърпах щепсела от контакта. Лампичките угаснаха. Онова чудо умря.
— Ох, горкичкото ми дръвче!
— Твоето горкичко дръвче?
— Да, беше толкова красиво!
— Ще го изправя сутринта. Сега му нямам доверие. Нека си почине през нощта.
Това не й хареса. Усетих как ще се скараме, затова подпрях елхата на един стол и пак включих лампичките. Ако дървото беше изгорило нейните цици или задник, щеше да го изхвърли през прозореца. Аз даже бях прекалено добър.
Няколко дни след Коледа минах да видя Бети. Седеше в стаята си пияна, в 8.45 сутринта. Не изглеждаше много добре, но и за мен можеше да се каже същото. Май всеки клиент й подаряваше бутилка. Имаше вино, водка, бърбън, скоч. Най-евтините марки. Стаята беше пълна с бутилки.
— Проклети глупаци! Не знаят ли друго? Ако изпиеш всичко това, ще умреш!
Бети само ме погледна. Този поглед казваше всичко.
Тя имаше две деца, които никога не идваха да я видят, никога не й пишеха. Работеше като чистачка в евтин хотел. В началото, когато се запознахме, дрехите й бяха скъпи, тънките й глезени се открояваха над скъпи обувки. Беше стегната, почти красива. С големи очи. Смееше се. Току-що се беше развела с богат съпруг, който по-късно загина при катастрофа, след като карал пиян; изгоря жив в Кънетикът. Казваха ми: „Никога няма да я укротиш.“