— Не се налага. Явявай се в станция „Прел“ всяка вечер. Кажи на шефа, че нямаш работа и можеш да останеш като резервен раздавач за специалните доставки.
— Може ли така? Не е ли забранено?
— На мен ми плащаха на две седмици.
— Благодаря, Боби.
6.
Забравих кога започваше смяната. В шест или седем вечерта. Някъде там.
Беше лесно. Даваха ти купчина писма, план на града и трябваше сам да си измислиш маршрута. Всички шофьори се бавеха много повече, отколкото бе необходимо, за да обходят района си, и аз се водех по тях. Излизах с всички и се прибирах с всички.
После ти даваха нова пратка. Имаше време да киснеш по кафенетата, да четеш вестници, да се почувстваш човек. Дори имаше време да хапнеш. Когато ми скимнеше, вземах си почивен ден. По един от маршрутите живееше пищна мадама, която всяка вечер се подготвяше специално. Шиеше еротични рокли и пеньоари и ги носеше. Отиваш примерно пред стръмното й предно стълбище около 23.00, позвъняваш и й връчваш пратката. Тя издава протяжен стон: ОООООООООО-ххххххххХХХХХ! и застава близо, много близо до теб, и не те пуска, докато не го прочете. После казва: „ОООоооох, лека нощ, благодаря ВИ!“
— Да, госпожа — казваш ти и се изнизваш с член, набъбнал като на бик.
Това обаче не продължи дълго. След около седмица и половина свобода получих следното писмо:
Уважаеми господин Чинаски,
Явете се незабавно в пощенска станция „Оукфорд“. При неявяване очаквайте дисциплинарно наказание или уволнение.
Пак на тръстиката.
7.
— Чинаски! Маршрут 539!
Най-трудният в станцията. Кооперации с кутии, на които имената са се изтрили или никога не ги е имало, под слаби електрически крушки в тъмни преддверия. В преддверията и по улиците — дъртофелници, които ти задават един и същи въпрос с един и същи глас, сякаш са един и същи човек:
— Момче, има ли писмо за мен?
Иска ти се да закрещиш:
— Госпожа, откъде, по дяволите, да знам коя сте, кой съм аз, или изобщо кой кой е?
Пот, махмурлук, невъзможен график и Джонстън с неговата червена риза, който знае как се мъчиш, забавлява се от това, но се преструва, че го прави, за да намали разходите. Обаче всички знаехме защо го прави. О, какъв прекрасен човек беше този Джонстън!
Хора. Хора. И кучета.
Нека да ви разкажа за кучетата. Беше един от ония дни с температура 40 градуса и аз се бъхтех потен, замаян, обезумял, махмурлия. Спрях пред малка кооперация с кутия отпред, край тротоара. Отворих я с ключа си. Не чух нищо. Неочаквано нещо се блъсна в чатала ми. Намърда се там. Погледнах — немска овчарка, голяма, с муцуна, завряна току под гъза ми. С едно захапване можеше да ми отнесе топките. Реших, че тези хора няма да получат пощата си днес; може би никога повече нямаше да получат поща. Братче, това псе сериозно работеше с носа: ШМРЪК, ШМРЪК, ШМРЪК!
Прибрах писмата в кожената чанта, после много бавно — ама много, направих половин крачка напред. Муцуната ме последва. Направих половин крачка с другия крак. Муцуната — след мен. Направих бавна, много бавна цяла крачка. После друга. Спрях. Муцуната я нямаше. Стоеше отзад и ме гледаше. Може би досега не беше помирисвала такова чудо и не знаеше как да реагира.
Отдалечих се тихо.
8.
Имаше една друга немска овчарка. Беше горещ летен ден и тя ИЗХВЪРЧА от нечий заден двор и после СКОЧИ във въздуха. Зъбите щракнаха на косъм от гърлото ми.
— ЛЕЛЕ, БОЖЕ! — изревах. — МИЛИ БОЖЕ! УБИЕЦ! УБИЕЦ! ПОМОЩ! УБИВАТ МЕ!
Звярът се обърна и пак скочи. Отбих главата му във въздуха с чантата, писма и списания се разлетяха. Канеше се да скочи пак, но двама типове, собствениците, излязоха и го хванаха. Звярът ме гледаше и ръмжеше, докато събирах писмата и списанията; после трябваше пак да ги подредя на верандата на съседната къща.
— Вие сте луди, бе — казах на двамата. — Това куче е убиец. Разкарайте го, или не го пускайте на улицата!
Бях готов да ги пребия, но кучето ръмжеше и се дърпаше към мен. Добрах се до верандата на съседите и, застанал на четири крака, подредих писмата.
Както обикновено, не можах да обядвам, но пак закъснях с 40 минути за станцията.
Павето погледна часовника си.