А ето я сега. Знаех обаче как да й помогна.
— Виж какво — казах й, — трябва да взема всичко това. Ще ти давам само от време на време по някоя бутилка. Няма да ги изпия.
— Не пипай бутилките.
Не ме погледна даже. Стаята й бе на последния етаж и тя седеше на един стол до прозореца и гледаше колите навън.
Приближих се.
— Слушай, скапан съм. Трябва да тръгвам. Но за Бога, внимавай с тия работи!
— Добре.
Наведох се и я целунах.
Седмица и нещо по-късно пак минах да я видя. Почуках, но никой не отвори.
— Бети! Бети! Добре ли си?
Завъртях топката на вратата. Беше отворено. Леглото беше разбъркано. На чаршафа имаше голямо петно от кръв.
— О, мамка му!
Завъртях се. Бутилките ги нямаше.
Огледах се. Собственичката на хотела беше французойка на средна възраст. Стоеше на вратата.
— Тя е в Окръжната болница — каза ми. — Беше много зле. Снощи извиках линейка.
— Всичко ли изпи?
— С малко помощ.
Изтичах долу и се качих в колата. Отидох в болницата. Познавах мястото добре. Казаха ми номера на стаята.
В малкото помещение имаше три-четири легла. На едното седеше някаква жена, хрупаше ябълка и се смееше с две посетителки. Отметнах чаршафа, отделящ леглото на Бети, седнах на столчето и се наведох над нея.
— Бети! Бети!
Докоснах ръката й.
— Бети!
Отвори очи. Отново бяха красиви. Ясно, спокойно синьо.
— Знаех, че ще дойдеш.
Затвори очи. Устните й бяха сухи. В лявото ъгълче на устата й имаше засъхнала жълта слюнка. Взех кърпа, навлажних я и избърсах петното. Почистих лицето й, ръцете, шията. Взех друга кърпа и изстисках малко вода върху езика й. После — още малко. Наквасих устните й. Оправих косата й. През чаршафа чувах смеха на жените.
— Бети, Бети, Бети. Моля те, пийни малко вода, само си близни, не много, мъничко.
Тя не отговори. Десет минути се опитвах да й дам сила. Напразно.
От устата й пак потече слюнка. Избърсах я.
Станах и дръпнах чаршафа. Изгледах сърдито трите жени.
Отидох при дежурната сестра:
— Кажете, правите ли нещо за жената в 45-С? Бети Уилямс.
— Правим каквото можем, господине.
— Ама там няма никой.
— Посещаваме я редовно.
— Къде са лекарите? Не виждам лекар.
— Лекарят я прегледа, господине.
— Защо сте я оставили да лежи така?
— Направихме каквото можахме, господине.
— ГОСПОДИНЕ! ГОСПОДИНЕ! ГОСПОДИНЕ! СТИГА СТЕ МЕ ГОСПОДИНОСВАЛИ! Басирам се, че ако беше президентът, губернаторът, кметът или някой друг кучи син, там щеше да е пълно с доктори и да правят нещо! Защо просто ги оставяте да умират? Грях ли е да си беден?
— Казах ви, господине, направихме ВСИЧКО, което можахме.
— Ще се върна след два часа.
— Съпруг ли сте?
— Живеехме по закона за съжителството.
— Може ли име и телефон?
Казах й ги и бързо излязох.
10.
Погребението трябваше да започне в 10.30, но вече беше жега. Носех купен набързо евтин черен костюм. Беше първият нов костюм, който слагах от години. Бях намерил сина й. Пътувахме с новия му мерцедес. Бях го открил благодарение на листче с адреса на тъста му. Два междуградски разговора, и готово. Докато дойде, майка му почина. Почина, докато се опитвах да го намеря. Хлапето, Лари, не беше много пригоден за обществото. Имал навик да краде колите на приятелите си, но някак се споразумявал с тях и съдията и все се измъквал. После го взели в армията, но някак успял да се вреди в някаква програма за обучение и когато се уволнил, си намерил доходна работа. Тогава престанал да се вижда с майка си — когато намерил тази добре платена работа.
— Къде е сестра ти? — попитах го.
— Откъде да знам?
— Хубава кола. Моторът изобщо не се чува.
Лари се усмихна. Това му хареса.
На погребението отидохме трима: син, любовник и ненормалната сестра на собственичката на хотела. Казваше се Марша. Тя все мълчеше. Просто седеше с налудничава усмивка. Кожата й бе бяла като емайл. Имаше проскубана русолява коса и шапка, която не й беше по мярка. Собственичката я бе изпратила да я замества. Трябвало да наглежда хотела.